Брилянтен военноисторически труд, който напълно доказва твърдението на Уинстън Чърчил, че първият месец на Първата световна война е бил „ненадмината драма“.
В това знаково, наградено с „Пулицър“ изследване, историкът Барбара Тъкман пресъздава първия месец на Първата световна война: трийсет дни през лятото на 1914, които определят хода на конфликта, на историята и в крайна сметка – на облика на настоящия свят. Започва с погребението на английския крал Едуард VII – най-голямото събиране на кралски особи и висши държавници някога, и проследява ескалирането на напрежението и неизбежния сблъсък, довел до избухването на Първата световна война. През кървавия месец август идва краят на илюзиите и началото на невиждана до този момент касапница. С невероятно майсторство, с богатство от детайли и истинска съпричастност Барбара Тъкман ни прави свидетели на този конфликт, причинил смъртта на милиони.
Книгата може да се разглежда и като ръководство за политическо обучение, трасиращо капаните и класическите грешки в политиката, които управляващите на всяка цена трябва да се стремят да избягват. Неслучайно това е била една от любимите книги на президента Кенеди, който я е държал на нощното си шкафче, подарявал я е на посланици и държавни глави и не на последно място – разпоредил е да се изучава от всички висши офицери на армията. Но „Оръдия през август“ не предлага само проницателен политически анализ за причините, довели до избухването на Първата световна война, но и описва събитията с драматизъм, който ни кара да ги съпреживяваме заедно с участниците в тях. Проникновен, но много човешки поглед към един от ключовите моменти в човешката история кара милиони читатели по цял свят да се връщат към книгата отново и отново, вече десетилетия наред.
ИК Изток–Запад, 2019
Пламъците на Лувен (Откъс)
През август (1914) един германски учен, който седял в някакво кафене в Аахен, казал на американския журналист Ървин Коб: „Ние, германците, сме най-трудолюбивият, най-съвестният, най-образованият народ в Европа. Русия е символ на реакцията, Англия на егоизма и коварството, Франция на упадъка, а Германия на прогреса. Германската Kultur ще просвети света и след тази война никога няма да има втора.“
Германският бизнесмен, който седял с тях, имал по-конкретни цели. Русия трябвало да бъде унизена така, че никога повече славянската напаст да не заплашва Европа; Великобритания трябвало да бъде смазана напълно и да й се отнеме флотът, Индия и Египет; Франция трябвало да плаща такива репарации, че да не може никога да се съвземе; Белгия трябвало да даде морското си крайбрежие, защото Германия се нуждаела от пристанища на Ламанша; Япония трябвало своевременно да бъде наказана. Съюзът на „всички тевтонски и скандинавски народи, включително България, ще упражнява пълно господство от Северно до Черно море. Европа ще има нова карта и Германия ще бъде в центъра й“.
Такива приказки се чували в продължение на години преди войната и те не допринасяли много за едно приятелско отношение към Германия. „Ние често лазехме по нервите на света“, признал Бетман-Холвег, като нерядко изтъквал и правото на Германия да ръководи света. Това, обяснявал той, се тълкувало като жажда за световно господство, но всъщност било „израз на момчешка и неуравновесена буйност“.
Кой знае защо светът не гледал на това по този начин. В германския тон имало една острота, която излъчвала по-скоро заплашителност, отколкото буйност. Както писал Джордж Бърнард Шоу през 1914 г., светът „го заболя глава и му омръзна“ от германското дрънкане на меча. „Непоносимо се подразнихме от пруския милитаризъм и презрението му към нас, към човешкото щастие и здрав разум. Затова се вдигнахме и тръгнахме срещу него.“
Едни се вдигнали с ясното съзнание за проблемите и това ги задоволявало; други имали съвсем мъглява представа за причините; някои нямали никаква. Хърбърт Уелс бил от първия тип. На 4 август той заявил в пресата, че врагът са германският империализъм и милитаризъм – „тази чудовищна суета, която се роди през 1870 г.“. Победата на Германия, „на кръвта и желязото, на развяването на знамето на тевтонския киплингизъм“, би означавала „вечното възцаряване на бога на войната над всички човешки дела“. Разгромът на Германия „може“ – Уелс не казал „ще“ – „да открие пътя към разоръжаването и мира в целия свят“. По-малко наясно с проблемите бил един британски запасняк, който във влака напът за гарата обяснил на свой спътник: „Отивам да се бия с тия проклети белгийци, там отивам я…“ От третия вид, който нямал нищо против да се бие без някакви специални военни цели, бил майор сър Том Бриджис, командир на кавалерийски ескадрон, който убил първите германци по пътя за Соани. „Нямаше омраза към германците – казал той. – Бяхме готови да се бием с всеки. […] Бяхме еднакво готови да се бием и с французите. Мотото ни беше: „Готово, ще го направим. Какво да бъде?“
