Знай, че после Отечеството…

„В последно време Христо не догъваше(подгъваше) коляно, обикаляше града, събираше хората, хортуваше им възбудено. Беше като пиян и не сещаще да тури залък в уста. Бузите му хлътнаха, от умората се изрязаха сенки под очите му. Чудех се какво става с него…”

Това разказва съпругата на Ботев – Венета, на внучката си Венета Рашева, която е издала спомените си през 1976 г. под заглавие „Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство” (Издателство на НС на ОФ). Тъй като вярната Ботева Венета е била неграмотна, не е знаела нито да чете, нито да пише, спомените й за великия българин са записани от внучката – дъщеря на Димитър Рашев, син на Венета от първия й съпруг, когото Ботев отглежда с бащинска любов и когото също споменава в писмото от „Радецки”.

По това време първородната и единствена дъщеря на Христо Ботев – Иванка, е само на месец. Родена е на 12 април 1876 г. „Два дни преди да тръгне от Букурещ, на 11 май 1876 г., Ботев отишъл в съдилището „Илфов” и заявил, че му се е родило дете. Вечерта членовете на комитета обещали на Ботев, че в негово отсъствие ще плащат на жена му по 100 франка месечно, а в случай, че загине, ще й отпуснат пенсия. На другия ден д-р Георги Странски от Калофер кръстил дъщеря му на името на майка му”. Това разказва Венета Рашева, позовавайки се на бабините спомени и на Захарий Стоянов. Д-р Странски, който след време ще е първият и единствен председател на Привременното правителство в Пловдив след Съединението, ще играе важна роля и занапред в живота на Венета и децата й. Особено с прощалното писмо на Войводата, написано на 17 май на борда на „Радецки”, което лично занася на вдовицата, разбрала вече за гибелта на любимия Христо. А какво става с обещаните помощи и пенсия е тъжно да се говори…

Но сега е още 13 май 1876 г. Венета Рашева разказва по спомените на баба си: „Дошъл часът на раздялата. На 13 май, след трогателното прощаване с майка си, която знаела къде отива, но го заклела да не взема със себе си Кирил (по-малкия брат на Христо), Ботев трябвало да се приготви за още по-тежката раздяла със семейството си. Той нищо не бил казал на жена си. Излязъл рано сутринта и се върнал привечер. Казал й, че ще пътува до Браила и Галац, а може да отскочи и до Гюргево и че ще се бави няколко дена. Не било за пръв път да тръгва за някъде и сега тя повярвала, че ще ги остави за малко. Преди да тръгне, обаче, той на два пъти се връщал да целува Иванка. Нещо парнало по сърцето Венета, защото винаги, когато заминавал на някъде, Ботев се сбогувал много топло с нея, а този път се простил някак набързо и като че ли избягвал да я гледа в очите. Но тя отдала това на унесеността му през този ден. Последните думи, които й казал, били  „Гледай Иванка” и вратата се хлопнала след него…”  Така Войводата се простил с онази, на която написал останалите във вечността думи „Мила ми Венето, знай, че после Отечеството…” Пазената тайна за четата или нежеланието да я тревожи с вестта къде отива оставили Венета в очакване. Както пише нейната внучка „Никой нищо не й казал и когато четата напуснала румънския бряг и водена от Ботев, слязла на българския и потеглила към Врачанския балкан. И изведнъж, когато го очаквала да се завърне от обиколката до Браила и Галац, като гръм я сполетяла вестта, че е загинал…”

Венета била настигната от черното известието за смъртта на любимия Христо преди да получи неговото прощално писмо. „На „Радецки, между Никопол и Оряхово, когато параходът се спирал сред Дунав за 1-2 часа, Ботев написал писмото до жена си Венета и едно друго – до приятелите си, разказва Венета Рашева. Двете писма предал на Димитър Горов, търговец в Гюргево, отзивчив към дейността на революционерите, който с жена си се качил на парахода, за да изпрати четата до Бекет. (Димитър Горов от Пещера, наричан „банкерът на хъшовете”). Но когато слязъл на румънския бряг, Горов бил задържан от румънските власти. Когато бил освободен, предал писмото на д-р Странски, а той го занесъл на Венета. Така Венета получила писмото, след като вече знаела за гибелта на Ботев…”               

„Колко пъти ще й бъде четено това писмо! Колко пъти, когато бях ученичка, пише Венета Рашева, ме е карала да й го чета. Тя го знаеше наизуст, знаех го и аз и понякога едва ли не съм проявявала отегчение, че трябва много и много пъти да й го повтарям. А тя ще седне привечер в един кът на стаята, ще ме повика, ще извади писмото, което винаги носеше със себе си, ще ми го подаде  и ще ме подкани: „Чети, прочети ми го още веднъж.” Аз чета бавно, а тя следи всяка дума и като че я попива. Понякога ще ме спре за малко, ще се замисли, а погледът й плува нейде в далечината. И пак ще продължа до края. Когато отекнат последните му думи :”И помни любящия те Христа”, тя ще въздъхне и изпълнена с умиление, мълчалива, ще остане неподвижна, вдадена в мислите си…”

Трийсетте сребърника
„И на Венета Ботева била отпусната пенсия от 30 лева месечно, разказва нейната внучка. „За какво по-напред” казваше тя, са могли да й послужат тези пари. Идело й да се откаже от тях, но преглътнала горчивия хап и приела пенсията. Иванка растяла, разходите се увеличавали, всяка пара била необходима. Отпосле тя е правила постъпки, за да се увеличи пенсията й..”

„До Господин председателя 
на Народното събрание в гр. София
Прошение от Венета Христова Ботева за увеличаване пенсията й
покорна молба

Както ви е известно, Господин Председателя, покойният герой Христо Ботев след смъртта си остави едно малолетно момиченце – Иванка. Грижата за отхраната и възпитанието на това дете беше възложена на мен – неговата майка. Нашето честно правителство, като взе предвид, че аз съм една слаба и до крайна степен бедна жена-вдовица, съгласно съществуващия в Отечеството ни „Закон за подобрението положението на поборниците и на семействата на загиналите” не закъсня да ми се притече на помощ, като ми определи ежемесечна пенсия от 30 (тридесет) лева, от която днес се ползувам, но тъй като това момиченце от година на година расте и разноските за храната, облеклото и възпитанието същевременно се уголемяват, то тази пенсия става недостатъчна за тази цел.  Заради това най-покорно ви моля, Господин Председателю, да благоволите и да изходатайствате пред Високопочитаемото Народно събрание, щото пенсиата ми да се увеличи от 30 поне на 60 лева за в месец, за което ще бъда, заедно с детето си, вечно признателна.  При настоящето прилагам едно общинско свидетелство под № 66 за материалното си състояние.
г. Търново, 16 януари 1885 г.
Покорна просителка Венета Ботева

За неграмотността й по нейна лична молба се подписвам аз, М. Кожухаров, от гр. Търново”

Свидетелството за имотно състояние, подписано от „кмет Димов и секретар Атанасов” показва че, „Венета Ботева е на 35-годишна възраст, капитал няма, има една къща, в която живее и от която никакъв доход няма, намира се в бедно положение…”
Отговор на прошението няма. Председател на Народното събрание тогава е…Стефан Стамболов. Стефко, когото Венета не един път е хранила в Букурещ и с когото единствен Ботев споделя поетичната си слава приживе, като издава сбирката „Песни от Ботйова и Стамболова”, остава глух за „покорната просителка” Венета Ботева и измива съвестта си с трийсетте лева пенсия като с трийсет сребърника…
Десет години по-късно, на 17 ноември 1895 г., Венета Ботева, претърпяла всички унижения за „трийсетте сребърника”, които така и не са увеличени, категорично се отказва от „жалката милостиня” и до края на живота си не получава и стотинка от държавата…