„През тези дни софийската буржоазна-политическа борса, на която седалището беше в прочутото кафене „България”, се намираше в силно възбуждение. Опиянена от победите на Българската армия, тая борса не даваше и дума да става за каквито и да било отстъпки на държавите, с които България съвместно изнесе победата. В това кафене, което се намираше на ъгъла на улиците „Васил Левски” и „Аксаков”, срещу Военното министерство и Градската градина, с часове разсъждаваше и спореше столичният политически елит.”
Така описва обстановката в София през тревожната 1913 г. летописецът на миналото столетие Димо Казасов в книгата си „Видяно и преживяно” (Издателство на НС на ОФ, 1969 г.). Според него това прочуто кафене едва ли не изместило Генералния щаб на армията, където би трябвало да се вземат най-важните решения, свързани с проблемите след Балканската война и
недоразуменията
със съюзниците
„Тук си пиеха кафето шефовете на политическите партии, висшите чиновници от министерствата, известните публицисти, журналисти, писатели, художници, чужди кореспонденти, съгледвачи. Тук се чертаеха границите на „Велика България”. Така Казасов описва силното влияние на кафене „България” за съдбините на Отечеството. Че отзвукът от дискусиите в кафенето е бил силен, личи от написаното по-нататък: „Царските секретари и слухари правеха „постоянното присъствие” в това кафене. Неговите становища те отнасяха в двореца с твърдението, че това, което се говори и мисли в кафенето, го говори и мисли народът.”
В условията на всеобща еуфория от победите в Балканската война не е чудно, че крайните емоции, особено в тила, на жълтите павета, надделяват над разумните решения. Разчита се на силата на щиковете, наистина доказали мощта си, но оказали се недостатъчни срещу всички балкански съседи.
Царят и обкръжението му не взели поука от Чаталджа и в неистов възторг от превземането на Одрин стигат до фаталната стъпка на 16 юни 1913 г. Както пише Казасов: „На 16 юни Българската армия нападна сръбската и претърпя поражение. На 18 юни последва заповед за спиране на военните действия. На 30 юни Турция завзе Одринската област и част от Западна Тракия. На 2 юли румънските войски преминаха Дунава и след няколко дни безпрепятствено стигнаха до предградията на София (Враждебна).” Така историческото превземане на Одринската крепост на 13 март 1913 г. е
пропиляно с леката ръка на политиците
Не е отчетено и това, че Сърбия и Гърция са сключили таен договор зад гърба на България за преразпределение на отвоюваните земи. Най-коварна е ролята на Румъния, която, без да участва във военните действия през Балканската война, претендира за Южна Добруджа, защото иначе „се нарушавало равновесието на Балканите”. Колко познат довод от времето на Сръбско-българската война, когато крал Милан вижда в съединена България нарушител на равновесието и тръгва към София и към… погрома си при Сливница. Този път обаче коварните „съюзници разбойници” са многобройни и се оказват по-силни…
Тревожното лято на 1913 г. освен с военната заплаха на довчерашните съюзници е белязано и с
оставката на правителството
на д-р Стоян Данев. Според Казасов царят се опитал да направи общопартиен кабинет, но претърпял неуспех. Най-вероятно – поради неприемливи за партиите условия. „Очевидно Фердинанд е предложил една непостижима комбинация, за да може след неуспеха й да реализира своето предпочитание – народнолиберална коалиция, ориентирана към Тройния съюз”, пише Казасов.
Изгрява звездата на Васил Радославов, която ще залезе печално през 1918 г. след поражението на България в Първата световна война. Така още след нерадостните събития от Междусъюзническата война дворецът вече отправя взор за реванш срещу „Съюзници, разбойници…”, както се пее в известна тогава песен, разчитайки на Германия и Австро-Унгария, въпреки че те се „умълчават” при българското поражение в Междусъюзническата война.
Какви бяха тоя голям патриотизъм и тая самопожертвувателност, задава въпрос с историческо значение Казасов и отговаря: „Те се изразиха в публични заплахи, че глави ще паднат, ако някой дръзне да приеме руския арбитраж за т.нар. „спорна зона” и отстъпи педя от нея. В този непримирим максимализъм лежи един от корените на сполетялата България катастрофа в Междусъюзническата война. На 28 юли се сключи Букурещкият договор, по силата на който България отстъпи Южна Добруджа на Румъния, а от Европейска Турция придоби само ивицата земя между Бяло море и реките Марица и Места. Останалите свободни територии се разпределиха между Гърция и Сърбия…”.
Книжната война на генералите
Вземаме заглавието направо от книгата на Димо Казасов, защото то е красноречиво за обстановката след Междусъюзническата война. Политикът на миналото столетие пише: „Надвесени над бездната, зинала под нозете на Отечеството, генералите не можаха да видят нито едно зрънце от личната си отговорност за катастрофата. С нескончаеми полемики в печата те почнаха да въздигат своите заслуги и да сочат грешките на своите колеги. Нито жест на самопризнание, нито намек за оня, престъпните заповеди на когото те изпълняваха с унизително овчедушие.”
„Оня” явно е цар Фердинанд. Тук Казасов е твърде краен. Той е яростен антимонархист от началото на политическата си кариера като социалдемократ. Не изоставя своите убеждения, преминавайки през годините през различни партии и фармации. Доживява да стане министър на пропагандата на 9 септември 1944 г., след като вече е бил министър и на 9 юни 1923 г., и да види края на монархическата институция у нас през 1946 г. В тези свои съждения той не само „изправя кривите дървета” върху гърба на цар Фердинанд, но неоснователно атакува генералитета. Атаката на Чаталджа е неуспешна, заповядана е от царя, който вече се вижда да влиза в Цариград във файтон с бели коне. Нападението срещу сръбската армия на 16 юни 1913 г. е пак лично решение на Фердинанд. През цялата Балканска война българските генерали и офицери се държат повече от достойно в името на Отечеството. А ако са се появили „прения” между тях в печата, то е, за да се потърсят причините за катастрофата.
Публичната полемика не се ограничава само до генералите. „Статиите за причините за погрома почнаха да откриват виновниците му тъкмо там, където от тях и помен нямаше, пише Казасов. Почнаха да ги откриват в политиката на Русия, която бе положила големи усилия да го предотврати. В това отношение палмата на първенството принадлежеше на републиканския вестник „Камбана”, който, за изненада на всички, писа, че чрез антидинастическите борби някои искат да услужат на чужди държави, за които една силна и здрава България била трън в очите. Вестникът визираше пак Русия, чиято намеса спря нашествието на Румъния. Русофобството надигна глава и поради факта, че партиите, при които Фердинанд извърши своя престъпен акт, бяха русофилски. А справедливостта изисква да се подчертае, че освен социалистите най-разпаленият и красноречив противник на максимализма и шовинизма беше фактическият шеф на Народняшката русофилска партия Теодор Теодоров…”.
