Костадин Филипов
Когато лидерът на опозицията в Република Македония Зоран Заев преди няколко години водеше улична и площадна битка с управлението на Никола Груевски, обещаваше, когато го свали от власт, да махне паметниците от проекта „Скопие 2014”. Заев спечели, Груевски отиде в опозиция, а после под заплахата да влезе в затвора избяга в Будапеща по думите на същия Заев – скрит в багажник на лека кола. Но когато дойде време новият премиер да изпълни заканата си за паметниците, размахвана по време на т. нар. „Шарена революция”, нещата сякаш затихнаха. Единственият паметник, който бе свален в потайна среднощна доба, както и бе издигнат, бе на Андон Лазов Янев, популярен в историята на революционните борби на българите от Македония като Андон Кьосето. Другите си останаха по местата, само бай Дончо отиде някъде на претопяване…
Като че ли тъжната съдба на мемориала на Кьосето бе предопределена. Първо, от разгърналата се широка обществена и достатъчно критична дискусия дали той изобщо заслужава да има постамент. Неговата роля в организацията била на „щатния” палач, изпълнявал неизбежните смъртни присъди за предателство, издадени от ръководството, пък и в личната му биография като юноша имало не дотам лицеприятни събития… Второ, естетически фигурата на Кьосето върху постамента наподобявала повече съвременен терорист, отколкото борец за национално освобождение. А и мястото му точно срещу Съдебната палата в Скопие навявало неприятни асоциации за ролята на македонското правосъдие в днешния ден… Трето, бай Дончо прекарал последните години от живота си в България, в Горна Джумая, после Благоевград, живял там до 93-тата си годишнина, когато – жизнен и работлив, една каменна ограда, за нещастие, го затрупала и починал от раните си. Това, че е предпочел България, в Скопие все още не се толерира. Четвърто, спонсорите на паметника на Кьосето били от сдружение от селото в днешна Гърция, където бил роден и живял дядото на Никола Груевски…
Както виждате, достатъчно причини Андон Лазов Янев да бъде свален от пиедестала, на който режимът на Груевски го качи, а делото му – да бъде низвергнато. Но има и още една, която, струва ми се, без да се споменава, бе решаваща. Това бе фактът, който се промъкваше плахо в дискусията от страна на някои „по-отворени” историци, които казваха, че, да, Кьосето е въртял калъча, но той не е изпълнил нито една присъда, която да не е била санкционирана от ръководството на Организацията, а в повечето случаи – лично от Гоце Делчев. Бай Дончо е бил верен до смърт на Гоце и в тази му вярност и организационна дисциплина някои по-разумни и схватливи видяха опасност да се постави под съмнение личността и делото на самия Гоце Делчев. А това – Гоце да не е чист и свят,
зазидан в основата на македонския национален мит
не биваше да се допусне. Върху неговите личност и революционно дело се гради митологията, създадена и поддържана от толкова години за македонската му принадлежност и идентичност и за отделността на борбите на македонците срещу Османската империя, които нямат нищо общо с „върховистите” от София. Махнеш ли, или дори само да разклатиш значението на личността и делото на Гоце от неговото основно място в подобна натрупвана с години митология от лъжи и фалшификации, пада цялата конструкция. Нали знаете, при взривяването на мост или сграда се търси най-невралгичната точка, където се поставя взривът. Така е и с Гоце – кумир, идол, светец и каквото искате още, той трябва да се пази и митът за него да се съхранява чист и неопетнен. Друг е въпросът, че самите му апологети и митомани от Скопие му скроиха крайно безвкусен номер, като го качиха на кон на паметника на централния площад в столицата на страната, там, при входа към Каменния мост. Няма нито един исторически източник, нито един, който да твърди, че Делчев някога изобщо в живота си се е качвал на кон, магаре или катър. Може ли човек, страдащ от остри пристъпи на язва, определящ маршрутите си по време на обиколките из Македония, така че да минават през села, в които има местни лечители, да му е минавала мисълта да се друса върху гърба на каквото и да е…
Може би уводът ми стана прекалено дълъг, но исках да кажа тези неща по повод дискусията от двете страни на границата, която се породи около Гоце в съвместната Българско-македонска комисия по историческите и образователните въпроси. Да не се хваля, ама предчувствах, че нещата ще се завихрят тъкмо около Гоце. До степен да излязат от рамките на вътрешната дискретност в Комисията, да станат предмет на открит и не толкова цивилизован дебат, особено оттатък границата. А и да създадат впечатлението, че се политизират по начин, който никак не се харесва на старите и новоизлюпени „патриоти” около Вардар. От една страна, вече споменатата по-горе привързаност към Гоце като стожер на националната митология за македонския характер на борбите срещу Отоманската империя (ако ни го вземат – на нас не ни остава нищо друго, една дупка, празнина – проф. Георги Малковски) и от друга, категоричните факти, които доказват българската идентичност на Гоце. Хора, май че няма друг бележит деец на освободителното дело на българите в Македония, за който да има толкова ясни и категорични доказателства, че се е чувствал българин. Бетон е, както се казва. Откъдето да го погледнеш, българското му личи и го следва през целия му живот чак да трагичната му гибел. Не, не само го следва, а определя посоката му на действие и битки, все до героичната му смърт край Баница, Серско. Историята се прави с факти на масата, а митовете – те са друга работа. Важното е да звучат красиво, пък дали са верни…
И затова си позволявам да кажа, че предложението на македонската част от съвместната комисия да отбелязваме като общ празник датата 7 октомври 1946 г., си е
идея с голям провокационен потенциал
Даже не искам да се заяждам с човека, който го е предложил… На един от ръководните членове на българската част от Комисията, с когото си говорехме за случилото се, му казах: Моля те, не ми казвай кой го е предложил, защото и без това знам. Знам го човека, познавам го, говорил съм с него, от едно гранично село до границата с България при Златарево е, знам как мисли и защо го прави. Но от всичките героични дати, свързани с Гоце, докато е жив, и е начело на борбата на българите от Македония, от цялата му организаторска и идеологическа работа като ръководител на Организацията, да вземеш и да извадиш датата, на която под диктата на Сталин костите му са предадени от София на Скопие в едни мрачни времена на геополитически игри и интриги, си е чиста проба провокация. Какво ни казвате с това, бе, братовчеди? Че щом костите са при вас и ние сме ви ги дали, значи те са си само ваши и ние нямаме нищо общо ли? Че и утре, ако поискате нещо, за което сте убедени, че е българско, ама ви харесва и ви „пасва” на митовете, пак ще търсите някой да ни разпореди да ви го дадем ли? Че същите, които разпореждат на вас, ни „строяват” и нас, бе…
Да, от 7 октомври 1946 г. вие започнахте да строите конструкцията на македонизма, за да го докарате и до днес такъв, какъвто е – пълен с фалшификати и неистини, в това число и по отношение и с основното място на Гоце. И ако ние се съгласим на общо отбелязване на тази проклета дата, значи, да ви легитимираме цялата подмяна, която направихте в историята на своите съграждани оттогава, та и до днес. Е, няма как да стане.
Случайно знам и на какво разчитат от македонска страна. Проф. Иван Илчев, член на Комисията, образно го определя с библейската притча за блудния син. Много хора у нас все още живеят с илюзията, че на хората оттатък трябва да им се прощава всичко, защото ние сме майката, пък те са се откъснали и правят пакости… На тези хора трябва да кажа – оттатък много добре знаят нашите романтики и майчински инстинкти. Но ги приемат не като израз на високо благородство и великодушие, а просто като глупост и наивност.
Е, стига вече. Че ето, Гоце, българинът, се върти в гроба си…
