Ще успее ли елитът да управлява Европа на разнообразието?

Доц. д-р Здравко Попов, 
Институт за публични политики
Евроизборите за парламент ясно промениха ситуацията в ЕС, което беше предвидимо. Обаче по-дълбоките начала на основното противоречие днес в Европа: национализъм–европеизъм се крият в периода на началото на 90-те с Маастрихтските договори. Току-що цяла система си беше отишла в историята след 1989 г. И европейският проект, който дотогава се ръководеше от платформата за интеграция в рамките на Европейската икономическа общост, получи нова възможност – за политическа интеграция, т.е. за федерализъм, за бъдеща голяма европейска държава. Това беше друга визия за Европа, а договорите – нейна правна норма. 
Наднационалните институции дотогава бяха с преобладаващо координиращи функции между страните членки, но според Маастрихтските договори те придобиха властова значимост и започнаха да дефинират правила и политики. И без да съществува европейска федерация – чрез технологиите на т.нар. трансфериране на национален суверенитет към наднационалните институции. Всъщност Маастрихтските договори дадоха възможност да се пробудят национализмите. Защото, макар и срамежливо и не толкова радикално поставиха ясно стария въпрос за властта в Европа. С възможността наднационалните институции да придобият управленчески  характер. Великобритания още тогава реагира публично, като Маргарет Тачър, член на Камарата на лордовете в британския парламент, изрече знаменитата фраза за премиера Мейджър: Джон, ти с подписа си сложи главата на Великобритания в огъня. Така че всъщност и Брекзит започна още тогава… 
Лондон беше най-чувствителен по темата за прехвърляне на национален суверенитет в отделни сектори, като обща митническа политика или европейска отбрана. Тогава истинските национализми възникнаха на Запад, когато източноевропейските държави още не членуваха в ЕС. Едно екзотично в началото явление, което все повече овладяваше електорален капацитет. Тогава се роди Националният фронт на бащата Льо Пен, „Форца Италия” на Берлускони и Северната лига в Италия, по-късно Партията на свободата в Австрия. Само „Алтернатива за Германия“ е по-нова тенденция, но тя възникваше в този голям процес на пробуждане на идеята за възстановяване на Европа на нациите. 
Вестфалската система или 
старият нов проект
Национализмите са наистина стара идеология, която възниква от времето на модерността, когато се разрушава християнската идентичност на Европа през 17-и в. Кървавата религиозна 30-годишна война между католици и протестанти, джихадистка по характера си, унищожава една трета от населението на Европа. Тогава за пръв път се поставя под въпрос дали това, което ни обединява, е християнството и дали църквата трябва да ръководи живота ни. И дали не е време всяка общност със своя идентичност да има и своята регионална идентичност, и национална държава. И т.нар. Вестфалски споразумения от 1648 г. формално отключват реализирането на нов европейски ред, основан на националните държави. 
А християнството постепенно се превръща в културни традиции, църквата се отделя от държавата, а религията става въпрос на личен избор. Националните държави са проект, който днес наричаме Европа на нациите, на отечествата. Това е новата модерна Европа на Просвещението, на Волтер. До голяма степен създаването на ООН след Втората световна война  беше свързано с идеята да се пазят националните суверенитети от една универсална организация в целия свят с 204 държави. Но всеки играч в тази система, голям или малък, е суверенен. 
Идеологията на европеизма обаче е дете на същата епоха, родила проекта на националните държави. Но се развива по-бавно, главно в кръгове на интелектуалци, в тесни политически кръгове, повече като утопия. Но отново след жестока война, Втората световна, той се появи като проект за отлагане на войната като инструмент за разрешаване на конфликтите. Първо чрез общи форми на живот в Европа – икономически и после и политически. Това даде и 
дълбочината на европейски избори`2019
Като най-накрая в Европа противоречието национализъм–европеизъм се институционализира. Националистите влязоха в ЕП с над 150 депутати, все още в различни фракции, но обединени от общо разбиране за Европа на нациите. И от критиката за начина, по който функционират наднационалните европейски институции. Националистите ще търсят общите си характеритики, за да бъдат по-силен полюс в неизбежния дебат за бъдещето на Европа. Доколкото в идеологията си  френският национализъм на Льо Пен не е едно и също с италианския на Салвини или с този на Орбан, или на Качински в Полша, на финландските или датските националисти. Балканският национализъм пък е съвсем друг… Но ако се обединят, ще са втората по тежест фракция в ЕП. 
Големият въпрос е кои ще са лидерите на двата фронта. Дали европеистите, които в общия смисъл победиха, ще предложат и високо качество на лидерството си. И дали националистите и евроскептичните партии ще излъчат качествени лидери за високите постове в ЕС. Другият въпрос е кои политики ще се сложат на масата. А те прокарват разделителни линии, защото национализмът и европеизмът нямат общи политики. Особено в сфери като миграцията и отбраната. А НАТО и САЩ държат отбраната да е политика на съюз от националните държави. И един от големите неуспехи на европейската политики за отбрана и сигурност е в това, че мислеха автоматично за възможно да съществува европейска идентичност за сигурност, 
различна от евроатлантическата парадигма за сигурност
А все още ги има пълномощията на държавите победителки във Втората световна война, които през СС на ООН осигуряват крайното решение за световния ред, включително и европейския. Особено – на сигурността, на мира и войната. Но важно за бъдещето на Европа е, че дебатът в институциите й, ще го водят и националистически партии, които имат съюзник в лицето на САЩ, които подкрепят националистическите тенденции в Европа. Русия също дава кураж на тези партии срещу европеизма. 
Дори по-малки държави като Турция и Израел много повече биха подкрепили националистически модели на развитието на Европа, отколкото глобализирана Европа с либерална идеология. А Китай превръща Европа в последната си точка за усвояване през инвестиции и партньорство. И когато сме изправени пред големия избор напът за бъдещето на Европа, големите конфликти между големите играчи в света отново се случват на терена й. Докато сблъсъкът национализъм–европеизъм е истинската фронтова линия в Европа днес, която разделя обществата и поколенията по тези въпроси. 
Това очевидно ще роди новата европейска визия, защото ние не можем да възпроизведем американския модел с надмогване на емигрантските идентичности там от общата, американска идентичност. Въпросът е да намерим управленческата и гражданската формула, хибридния модел на национално и европейско на всички нива на живота. Този модел ще отличава Европа от останалия свят. Днес християнството загуби силата на спойка. Европа никога не е била географско понятие, а днес на въпроса къде свършва тя се отговаря политически и военно.  
Една от първите политики, които ще се обсъжда в ЕС, е мигрантската. Възможно е в началото да не се поставя темата за обща европейска отбрана въпреки създадените очаквания за това. Защото отбраната е най-националистическият проблем. А идеологията на национализмите е най-пряко свързана с проблемите на армията и сигурността, с идентичността на нацията. И разбираш, че отбраната и сигурността не са обикновени технологични проблеми за европейските нации. Въпросът е ще излъчи ли Европа чрез новия състав на ЕП и ЕК елита, който да управлява разнообразието. Откатът в лицето на националистите, избрани в ЕП, е чудесен симптом, че Европа се връща отново. Трябва да се съхрани европейското многообразие, но и да се управлява. Европейските граждани няма да простят, ако този елит не успее.