Защо Иран?
Инициираната от Белия дом иранска криза е една от емблемите на новата близкоизточна политика на Тръмп, представяна като алтернатива на тази на Обама. А това означава и като алтернатива на позициите на западноевропейските страни, пряко ангажирани с „ядрената сделка“ с Техеран. С други думи, за разлика от досегашната Глобална коалиция срещу тероризма западните съюзници са на различни позиции по отношение на Иран. Докато ЕС, включително и Великобритания, поне на думи са за запазване на договора и за диалог с режима на аятоласите, Вашингтон е категорично против него и държи да наложи своите условия на Техеран. Страничен ефект от този разнобой е абстрахирането на водещите западни и международни медии от „категоричния императив“ на евроатлантическата солидарност, което позволява по-реалистично отразяване и коментиране на кризата (като за американските либерални медии иранският епизод се вписва в нестихващата кампания против Тръмп).
И в регионален план липсва единство. Турция и Катар формират проиранска ос, а Кувейт и Оман заемат по-скоро неутрална позиция, която позволява посредничество, като вече направения опит от страна на Мускат. Ирак също е противник на изострянето на отношенията с Иран поради силното влияние на Техеран в Месопотамия и чувствителността на шиитското мнозинство в тази страна. Това е важно, защото означава неуспех както на Вашингтон, така и особено на Рияд, да сформират общ сунитски фронт срещу шиитите и да мобилизират общественото мнение на основата на историческата враждебност между двете основни направления в исляма.
Но дори основните съюзници на Тръмп в антииранския сговор: Израел и Саудитска Арабия/ОАЕ, имат потенциално конфликтни интереси и подходи в рамките на сегашната криза. Докато за Израел от ключово значение е ликвидиране на иранското военно присъствие в Сирия и недопускане да се създадат сухопътни комуникации между Иран и Ливан/Хизбулла, за Саудитска Арабия залогът е още по-голям и предполага тотална война срещу аятоласите. При това, негативното отношение на арабско-ислямската „улица“ спрямо Тел Авив означава, че поне официално Израел и Саудитска Арабия не могат да участват в някаква формална коалиция срещу Иран.
Едно от най-сериозните последствия от антииранската кампания, което остава встрани от вниманието на политици и медии, е деструктивната й роля по отношение на антитерористичните цели и действия на САЩ в Близкия изток. Пренасочването на фокуса върху Иран като основен враг предполагаше и налагането на несъстоятелната от фактологична гледна точка теза за терористичния характер на режима (“революционните гвардейци“), както и на негови ключови съюзници в региона и преди всичко на „Хизбулла“. Така не само се заличава приноса на Иран за разгрома на „Ислямска държава“, но се неглижира опасността от оставащите „джобове“ на джихадистко-терористични групировки от типа на Джебха ал-Нусра в Идлиб, която макар и с променен етикет, представлява поредното преображение на „Ал-Каида“.
Тройният консултативен формат
Макар че Москва не е активен участник в събитията в Залива, преходът към дипломатическа фаза неминуемо означава съобразяване с Путин и използване на потенциала на евентуално руско посредничество. Това по всяка вероятност е бил мотивът за поканата на неговия външнополитически съветник Патрушев на тристранната среща Израел–САЩ–Русия, състояла се във втората половина на юни в Йерусалим. Максималното, което Нетаняху и Тръмп могат да искат и очакват от Кремъл, е изтегляне на иранските „революционни гвардейци“ и други ирански военни съветници от Сирия, както и на ливанската „Хизбулла“. Срещу това Техеран може да очаква отмяна на санкции, възобновяване на преговорите с американците и гаранции за своята сигурност, а самата Русия – стабилизиране на позициите си в Сирия. Подобна оферта не е изцяло неприемлива за Путин, тъй като Русия до известна степен е конкурент с Иран на сирийски терен, но е трудно реализуема и противоречи на „принципните позиции“ на Русия. Като цяло обаче Путин не може да не оцени предимствата на своята позиция на незаобиколим посредник със силни козове и лостове за влияние. Което означава, че въпросните консултации ще продължат и в бъдеще и могат да се превърнат във важен инструмент при пренареждането на близкоизточния пъзел.
Създаването на подобен тристранен формат, макар и като консултации на съветници на съответните президенти, представлява геополитическа шапка на кризите в Близкия изток и Залива, тъй като САЩ и Русия са основни извънрегионални антагонисти, а Израел също е външна сила по отношение на арабско-ислямския свят. Европа/ЕС дори не трябва да се споменават поради катастрофалното им маргинализиране като политически фактор не само в сирийската криза, но и в последващите динамично развиващи се процеси в Близкия изток.
Реалполитика в близкоизточен вариант
След либералната катастрофа на Обама/Клинтън „ерата Тръмп“ настъпва и в близкоизточния контекст. Новата реалполитика на Вашингтон означава налагане на американските икономически интереси като приоритет както по отношение на съперниците, така и на съюзници и партньори. Става дума предимно за интересите на американския военнопромишлен комплекс, които ще са най-добре защитени при една ситуация на конфронтация в Залива, респективно при високи нива на експорта на оръжейни системи за Саудитска Арабия, ОАЕ и др. клиенти. Това е сравнително лесно осъществима задача, като се има предвид неотстъпчивостта на аятоласите пред американския натиск, както и продължаващия йеменски конфликт, чието решаване е отложено за неопределено време. В диаметрална посока е другият пример за реалполитиката на Тръмп – т.нар. „Сделка на века“, чиито икономически параметри миналата седмица бяха представени от Кушнер в Бахрейн. Палестинците трябва да бъдат „купени“ с едни 50 млрд. долара, които се очаква да бъдат заплатени от петродоларовите фондове. Това не е лоша идея, ако не беше политическият компонент на „сделката“, представляващ фактическа капитулация на националните цели на този арабски народ.
От гореказаното става ясно, че реалполитиката на Тръмп по отношение на двата близкоизточни възела – кризата в Залива и израелско-палестинския конфликт – има много малки шансове за постигане на мир и стабилност в „широкия Близък изток“. Продължаваща дестабилизация в Залива и стагниране на кризата в израелско-палестинския контекст ще са най-вероятните резултати от тактиката на безогледно налагане на интересите на едната страна във въпросните конфликти. Ако към тази картина добавим и продължаващата сирийска криза, ще се убедим, че и през следващия период този съседен регион ще генерира нестабилност, създавайки заплахи за Европа под формата на миграция и тероризъм.
