Европеецът Димитър Димов – между науката и литературата

Димитър Димов се ражда на 25 юни 1909 г. в Ловеч в семейството на Веса Харизанова и на Тотьо Димов, поручик от 14-ти Македонски пехотен полк. Бащата загива в сражение, дни преди края на Междусъюзническата война. Пет години след това майка му сключва брак с офицера Руси Генев. Писателят прекарва детството си в Дупница, а през 1919-а семейството се премества в София. Завършва Първа мъжка софийска гимназия, а през 1934-та се дипломира като доктор по ветеринарна медицина във Ветеринарно-медицинския факултет на Софийския университет. За 5 г. е участъков ветеринарен лекар, по-късно е асистент по анатомия, хистология и ембриология на домашните животни в СУ. Малко преди това вече е излязъл от печат „Поручик Бенц”… За година (1943–1944) специализира в института „Рамон и Кахал” в Мадрид, където идва идеята за „Осъдени души”. Там се ражда и голямото приятелство с испанския писател, литературен критик и преводач Хуан Едуардо Сунига. От 1946-а доц. Димитър Димов е ръководител на катедрата по анатомия и физиология на домашните животни в Пловдивския университет. Там се ражда „Тютюн”.

„Да работиш в дома, в който е живял писателят Димитър Димов през последните 12 г. от живота си, сред вещите, мебелите, обстановката, сред над 3000-те книги на библиотеката му, е и привилегия, и  огромна отговорност.” Това казва главният уредник на къщата музей „Димитър Димов” д-р Милена Катошева. Тя е и в основата на организирането на изложбата в централното фоайе на националната библиотека – „Димитър Димов в писма и спомени”, посветена на 110-годишнината от рождението на писателя с професия на ветеринарен лекар. И  продължава: „Димитър Димов е различен от останалите ни писатели. И неслучайно Кръстьо Куюмджиев казва, че за него „можем да научим повече от романите му, отколкото от биографията му. Вместо да живее необикновен живот, той ще описва необикновени съдби. Образите на неговото въображение ще утоляват жаждата му по екзотиката, по всичко извънмерно, странно и необичайно”. 

Националната библиотека разказва в 16 документални пана оформени от Ивелина Велинова, за различни моменти от биографията на автора на „Тютюн”, доколкото този разказ е възможен чрез сухите архиви… Но те допълват в представите ни личността на писателя, която сме усетили чрез романите, повестите, пътеписите му. 

Използвани са спомени на проф. Борис Койчев, най-добрият приятел на Димитър Димов, на Добромир Чилингиров, син на писателя Стилиян Чилингиров, съученик и приятел на Димов, на Дора Габе, Борис Делчев, Олга Брадистилова, Иван Мартинов, Яко Молхов, Тончо Жечев, Емилиян Станев, на Хуан Едуардо Сунига, Тодор Нейков, доц. Ангел Тодоров, на Жули Левиева, прототип на Варвара от романа „Тютюн“, на жените, били най-близки в живота му – Нели Доспевска, Лена Левчева и Лиляна Димова, кореспонденция с майка му, със сестра му, с Руси Генев, с приятели, както и мисли и впечатления на писателя от неговите творби, изказвания, интервюта и писма.

Още с появата си на българската литературна сцена Димитър Димов внася нова образност, проблематика и тенденции, разказва Милена Катошева. Той мисли с големите категории на човешката култура, история, философия, издигайки своите образи до общочовешки типажи, техните драматични съдби до общочовешки съдби и това го прави писател от европейска и световна величина. И той наистина е познат на света – с над 70 издания на около 30 езика.

По-малко известно е, но винаги буди интерес и удивлява основната му професия, която той съчетава с писателската – на учен – ветеринарен лекар, на университетски преподавател. Самият писател рационално обяснява това иначе странно 
съчетание на различните професионални светове. „Науката и изкуството представляват начини за отразяването на две различни страни на една и съща действителност и един научен работник, който е едновременно и писател, трябва да счита тия начини не само за съвместими, но и за взаимно допълващи се.”

Особено интересни от спомените на другите за него са тези на съучениците му Борис Койчев и Добромир Чилингиров. В детството му проличава всестранната му дарба  да пише, да рисува, да изследва! Много ценни са и спомените на най-близките му хора – на семейството, на съпругите му, на хората, с които създава приятелства в България и по света. „И все пак, все още остава загадка споменът на Нели Доспевска за него – за „дебелата стъклена стена, издигната между него и останалия свят” и с тази изложба исках да дам възможност на всеки да надникне именно през нея!”, споделя авторът на изложбата.

Добре подбраният архивен материал от снимки, ръкописи, кореспонденция, оригиналните експонати от лични вещи на писателя, ценни издания от библиотеката му, които се съхраняват в къщата музей към Националния литературен музей дават възможност да се докоснеш до духа на времето на Димитър Димов и да добиеш представа за изключителнсше му скромност, талант и работоспособност. Скромност независимо от литературната слава, която го сполетява, след като през 1938 г. публикува първия си роман – „Поручик Бенц”. И го преследва и след отпечатването на „Осъдени души”, на пътеписите му от Испания, от Гърция, на невероятния като мащабна картина на времето трети роман – „Тютюн”. Неговите читатели знаят за 
двете издания на „Тютюн”, когато „в духа на времето” авторът му е принуден да го разшири и допълни с нови образи… Никога не би могло да се твърди категорично, но едва ли преживяното от този чувствителен творец заради натиска на официалната критика сигурно няма и своя „принос” в ранната му смърт. Когато през 1966 г. като председател на Съюза на българските писатели начело на делегация за среща със Съюза на  румънските писатели умира внезапно на летището в Букурещ. Денят е първи април, а Димитър Димов е само 56-годишен. Без да остави свои мемоари. 

Остава написаното от писателя с невероятния му усет към детайла на образите, които описва и обича, с ненаситния му порив към красотата във всичко. Изложбата ни помага да опитаме да надникнем отвъд онази стъклена стена, която сам приживе писателят е поставял между себе си и останалия свят, и да си представим образа на неговата личност чрез спомените на другите – на негови приятели и почитатели, на колегите му, на онези, които е обичал и които са го обичали.