Д-р Боян Христофоров, известен гастроентеролог от болница “Кушен” в Париж, от години със съпругата си, художничката Ан дьо Колбер, в софийския си дом на ул.”Аспарух” събира приятели на националния празник на Франция 14 юли. Много пъти е разказвано за него и за приятелството му с проф. Никола Владов от ВМА, като за един от дарителите на хуманитарна помощ за България в началото на 90-те, като популяризатор сред колегите си тук на държавните френски стипендии за лекари. С приятеля си д-р Захари Кръстев помагат на стотици ромски момичета да получат стипендии. Но и за гостоприемството на неговия дом в Париж, където с Ан от години дават покрив и храна на студенти. Наскоро там отиде поредният 70-ти млад човек. Щедрост заради самата нея… И с много любов към България.
Детски игри и бомбардировки
Баща ми е от Варна, бил блестящ студент по романска филология, с докторска дисертация в Париж върху творчеството на Иван Вазов. Майка е учителка по френски, отраснала на ул. “Аспарух”. Тук на мястото на къщата на баба ми предприемач построява днешната кооперация срещу дома на д-р Кръстев (литературния кръг “Мисъл”). Така получаваме днешния си дом. По това време се срещат родителите ми, баща ми преподавал френска литература в Американския колеж, учителка там била и майка ми. Към 1940 и аз вече имам спомени от този дом. До 1947, когато тримата заминаваме за Париж.
От детинството си помня както игрите, така и бомбардировките. Беше страшно, имам спомен от 10 януари 1944. И как половината от къщите на улицата ни бяха срутени. Бяха убити приятелчета, с които играех. По това време живеехме повече в зимника, в мазето. Оттогава още чувам воя на сирените – за началото на бомбардировката и за края. Мислил съм си за стратегията на противниците във войната. И това, че животът не е прекъсвал, хората са работели. Може би и затова от бомбардидовките са загивали толкова цивилни. А България нямаше и голяма защита от нападенията, въпреки героизма на пилоти като Димитър Списаревски.
Проф. Михаил Арнаудов като ятак
Баща ми беше асистент на проф. Михаил Арнаудов и първо живяхме за две седмици във вилата му в Княжево, където не падаха бомби, а после избягахме на село, в Златица – до октомври 1944. Но мъжете, които работеха, оставаха в София. И баща ми също. По-късно, след 1944, на вече академик Арнаудов, когото като министър в правителството на Багрянов след 1944 го изпращат в затвора, му отнемат тази вила. Но един ден пристига в България проф. Державин, голям съветски учен, и пита: къде е моят приятел Михаил Арнаудов… Властите го преобличат и го отвеждат във вилата за времето на срещата. И след нея – пак в затвора. Е, по-късно, както знаем, го освобождават.
Помня, че имаше купони за храна. Тогава беше важно да имаш близко семейство на село…Е, ние нямахме. Но това мое софийско детство свързвам и с книгите, които поглъщах. Петгодишен се научих да чета и нощем през войната четях с фенерче под одеялото. И така прерових целия Вазов. Той някак е свързан със семейството ми. По-късно, в Париж, майка преведе на френски “Под игото”.
Как срещнах Ан
След войната военната си служба като лекар изслужих от общо 2,5 години, 1,5 във военна болница във френската зона в Германия, в град Тюбинген. Тогава и военна униформа почти не обличахме, беше мир, войниците бяха здрави и службата беше лека. И в това красиво старо университетско градче до Щутгарт, сякаш подминато от войната, половината от населението са студенти. Там някои от професионалните френски военни бяха със семействата и децата си, значи – имаше и детска градина. Та в болницата един ден идва млада учителка с болния си възпитаник. Тя се казваше Ан дьо Колбер. Така се запознахме с жена ми. Разбрахме, че сме родени в една година, в един месец, в един ден – 11 септември 1936. На този ден, година и половина след това, се и оженихме. Въпреки че баща й, френски аристократ, а тя самата – наследничка на министъра на Луи 14-и Колбер, не искаше да я даде на български лекар, макар и роден в Париж, и френски гражданин… Този септември стават 56 години заедно. И днес сме щастливи с 4 деца и 12 внука…
Немили – недраги
На 27 март 1947 с родителите ми по повод командировка на баща ми заминахме с влака “Ориент експрес” и на 30 март пристигнахме в Париж. Родителите ми не бяха политически емигранти, но в София беше станало “душно”. През войната, като френски възпитаник се подразбираше, че мрази германците, та го бяха викали отвреме-навреме в полицията. Новият режим беше поискал от него и колегите му да изгонят 60% от студентите, защото са от буржоазни, от кулашки семейства. Тогава много от тях напуснаха България. И така – заминахме, а после дълго живяхме бедно, с една стипендия от френската държава като научен работник в институт на баща ми (по-късно – вече професор в Германия) в една парижка стая на “Отел дьо Люксембур”, но аз учех и завърших медицина.
Настроенията във Франция тогава бяха левичарски, на нас гледаха едва ли не като на фашисти, избягали от левия режим, колегите на баща ми го укоряваха. Париж не беше разрушен, но имаше купони и трудно се намираше храна. Тези години за нас бяха, както Вазов е казал, като немили-недраги. Но Франция е страна от емигранти и всеки французин има един дядо или баба чужденец. Аз от основното си училище съм учил с черни съученици. Един от зетьовете ми е от Гваделупа. Усещах се емигрант заради отношението на другите, а и носех първите месеци в Париж кожух и това беше необичайно. Но се чувствах и французин.
Смъртната присъда
В края на гимназията в Париж получавам от България призовка да служа войник: Трябва да се явите там и там… Аз не се явявам. След време идва друго известие: Заради неявяване сте осъден на смърт. Ако се явите, присъдата ще бъде отменена…Аз не се връщам, разбира се. Минаха няколко години, времето явно се е променило, защото получавам друго известие – че присъдата се отменя. Тогава в гимназия “Луи льо Гран” нямаше друг гимназист, осъден на смърт… А още като се оженихме с Ан, тя искаше да види България. И след време попитахме властите дали можем да се върнем. Те погледнаха в тефтерите и казаха: може. Беше вече 1971. После дойдохме през 1977, и още – през 80-те. И това беше странно, защото в България комунизмът беше много строг още, а в Русия имаше перестройка и гласност, а българите гледаха руската телевизия.
