Острите изявления на външния министър на Сърбия Дачич срещу българския премиер не са случайни, мнозина в Белград мислят като него
В понеделник и във вторник френският президент Еманюел Макрон бе на посещение в Белград по покана на колегата си Александър Вучич. Визитата трябваше да се състои през декември, но бе отложена заради проблемите, които Макрон имаше в страната си поради протестите на „жълтите жилетки“. Отлагането само удължи с няколко месеца срока, който отчетоха в Белград от предишното идване на френски държавен глава – Жак Ширак преди 18 г. Като гледам, слушам и чета отзивите от визитата на Макрон, май си е струвало чакането. Поне заради това, че французинът изясни позицията на страната си по два важни въпроса – преговорите с Косово и евентуалното членство на Сърбия в ЕС.
В този смисъл изненада няма и не може да има. Париж ще продължи усилията заедно с Берлин да съберат на една маса президентите на Сърбия и на Косово
Александър Вучич и Хашим Тачи, най-вероятно отново в Париж, за да продължат преговорния процес за постигане на „глобално и устойчиво“ споразумение между двете страни. Това е като компенсация за насрочената за 1 юли, но провалена поради заетостта и на Макрон, и на Ангела Меркел среща във френската столица. На пресконференция във вторник рано сутринта външният министър Ивица Дачич заяви, че вижда промяна в позицията на Франция, след като Макрон бил заявил, че е нужен компромис, за да бъде постигнато приемливо за Белград споразумение. Доколкото може да се вярва на оценките на Дачич, това е друг въпрос, но ми се струва, че и този път той представи желаното като реалност. Може би за това изигра роля и фактът, че Макрон наруши традиционната практика след Белград да отскочи и до Прищина, за да чуе мненията и там и да потвърди впечатлението за „политиката на баланса“, което този път не се случи. Може би бе повлиян и от сантименталните заклинания с ръце на сърцето за взаимна френско-сръбска обич – днес и до края на света, разменени между президентите Макрон и Вучич на митингите на ключови за френско-сръбските отношения места на Калемегдан в Белград. Знае ли човек…
С една дума – Косово остава тема на френската външна политика, друг е въпросът дали сърбите не биха искали оформянето на позицията на Париж по този въпрос да минава през Белград. Всъщност премиерът на Косово Рамуш Харадинай в изявление даде да се разбере, че „визитата на Макрон в Белград няма да промени нищо“ и че високите вносни мита за стоки от Сърбия в Косово, основен проблем в отношенията през последните месеци, ще останат дотогава, докогато Белград признае независимостта на бившата си провинция. На което Дачич не му остана длъжен, като пред Макрон го „наклепа“ като основния виновник за замразяването в този момент на отношенията между Белград и Прищина.
Що се отнася до членството на Сърбия в ЕС, френският гост намери достатъчно елегантни фрази да заяви известната вече негова позиция, според която преди ЕС да реформира себе си, ново разширение към Западните Балкани, в това число и към Сърбия, няма да има. За Сърбия нямало да бъде никак добре да влезе в нереформиран ЕС, каза Макрон, на което президентът Вучич пожела лично успех на френския си колега като една от най-важните фигури в Съюза да доведе докрай политиката си на преобразяването му. И по такъв начин да отвори вратата на Белград за членство…
Иначе Франция и лично Макрон обещаха да пазят приятелството и образа на Сърбия в сърцето си, каквото и да означава това. За това ще помогнат и двайсетината споразумения, подписани между двете страни, в това число и за доставка на френско въоръжение за нуждите на сръбската армия
и за участие на френски фирми в изграждането на белградското метро. Някак си случайно или не, точно в този ден, в който Макрон кацаше на летището „Никола Тесла“, концесионирано от френска фирма, бяха обявени намеренията на сръбското министерство на отбраната след 2 г. да върне наборната служба в армията поради недостиг на войници в казармите.
Извън тежката политика, която такова посещение на един такъв държавник като Макрон предполага, професионалното любопитство ни караше да бъдем нащрек по един важен, но не толкова протоколен въпрос. Това бе обещанието, дадено от вицепремиера и министър на външните работи Ивица Дачич, че ще пее пред Макрон по време на официалната вечеря, дадена в негова чест. Дачич публично заяви, че иска да остане верен на стила си да поднася песен от родината на госта, както беше по време на посещенията на турския президент Сюлейман Демирел и после – на Владимир Путин. Пред турчина най-добрият певец сред външните министри и най-добрият външен министър сред певците изпя турско маане, от най-популярните, докато пред Путин спази традицията с „Калинка“ ли беше, с „Подмосковние вечера“ ли… „Трябва да науча няколко френски песни, но и „О, Шанзелизе“ ще свърши работа“, каза Дачич, хвалейки се, че вече е показал своите певчески възможности пред Макрон преди 2 г. на форум в Триест. Шутът си е шут, пък бил той и шеф на дипломацията, а преди време и премиер на Сърбия. За съжаление, колкото и да рових в сайтовете от Белград, никъде не намерих информация пял ли е Дачич наистина пред госта от Париж, или протоколът е преценил, че този път няма нужда от неговите артистични (не дипломатически) усилия, с които да разведрява атмосферата и да стопля личните контакти между Макрон и Вучич.
Това, че някогашният говорител на диктатора Слободан Милошевич „не дава пет пари“ за протокола, е известно отдавна. И като външен министър, и когато по правило трябва да бъде пример за дипломатичност с поведението си той не прави изключение от своята „свобода на изразяване“, както ефемистично и достатъчно политкоректно бих нарекъл простащината му. Излязъл като млад и надежден кадър изпод шинела на Милошевич
не, по-точно, изпод полата на съпругата на Слобо – вездесъщата Мира Маркович, която почина неотдавна в изгнание в Русия, Дачич запази не само лидерството си в Социалистическата партия, но и особеностите на поведението си на „гърмяща уста“, която си позволява да изрича неща, които друг в Белград не би си позволил. Дори имам усещането, че в комбинацията Вучич–Дачич, тъкмо шефът на дипломацията често артикулира оценки, обиди и закачки, които президентът иска да каже, но не смее. Защото това са предимно прояви на латентния национализъм у голяма част от политическия елит в Белград, който някак си не върви да мотивира действията на хората от управлението на страната. Не е удобно някак си, не е европейско, след всичко, което Сърбия претърпя през годините от началото на разпада на СФРЮ досега вследствие на радикалния национализъм, аргументиран от научните среди в Белград и превърнат в политическа практика от режима на Слободан Милошевич.
Митологията за сръбското величие, даващо прекалено самочувствие на сърбите, особено по отношение на съседите, но който, превърнато в политически действия, донесе само беди, жертви и разрушения. И път към Трибунала в Хага… Даже когато като нов президент Вучич съставяше правителство на неговата Сръбска прогресивна партия с коалиционен партньор Социалистическата партия на Дачич, Вучич избра безличната Ана Барнабич за премиер с изричната задача тя да отговаря за технократските въпроси, докато вицепремиерът и министър на външните работи Ивица Дачич трябваше да поеме политическите въпроси на правителството. И неформален говорител на кабинета, разбира се.
Но президентът Александър Вучич е достатъчно обигран, за да не си дава сметка, че всяка негова вербална проява като тези, които Ивица Дачич изрича, веднага може да върне спомена за Александър като един от най-надеждните млади политици, произлезли от Сръбската радикална партия на обвиняемия от Хага Воислав Шешел. Един биографичен и политически факт, който президентът упорито се опитва да скрие. Тези неща не се забравят въпреки лустрото на европеец, с което Вучич се опитва да се покрие.
Въпреки заклинанията в любов, които си размениха с френския си колега Макрон.
