През втората половина на миналия век Великобритания се отказва от почти всичките си колонии. През 1984 г. Лондон и Пекин се договарят, че Хонконг ще бъде върнат на Китай през 1997 г., но неговата специфичната икономическа и политическа система ще бъде запазена за още половин век – до 2047 г.
Така през 1997 г. започва
политическият експеримент,
етикиран като „Една държава, две системи“. Официално Хонконг става част от комунистически Китай, но се ползва с автономно управление и запазва своята прочута либерална икономическа среда. Сделката изглежда изгодна за всички –
Великобритания окончателно се избавя от клеймото „колонизатор“, жителите на града ще запазят икономическия си просперитет, а властите в Пекин ще продължат да ползват Хонконг като свой търговско-финансов прозорец към света.
Тънкият момент обаче е в балансите – колко широка ще бъде автономията на Хонконг, до къде точно ще се простира контрола на Китай над града и колко бързо ще върви процесът на хомогенизация между бившата колония и огромната държава, от която тя е била откъсната през 1842 г. Официално сега Хонконг е „специален административен район на Китай“, който се управлява от главен управител (де факто министър-председател), избиран от Държавен съвет, оглавяван от премиера на Китай.
Преди това главният управител трябва да бъде номиниран от т.нар. Комитет на избирателите, в който влизат 1200 бизнес лидери и правителствени чиновници. Ясно, че управителят на Хонконг не може да бъде избран без одобрението на Пекин.
Понастоящем постът се заема от Кари Лам, която е с китайски етнически произход, но служи в британската колониална администрация на града още от 1980 г.
Хонконг не е диктатура като континентален Китай, но далеч не е и демокрация. В града няма всеобщо избирателно право. Половината от представителите в местния парламент се излъчват от т. нар. функционални общности – нещо като професионални корпорации, които обикновено са лоялни към Пекин, за да запазят бизнеса на своите членове. И тази
сложна форма на дирижирана демокрация
съвсем не е измислена от китайските комунисти, заложена е от бившите британски колонизатори. Същевременно обаче в Хонконг се запазва типичната за Великобритания пълна свобода на словото, събранията и демонстрациите. Освен това китайските съдилища нямат юрисдикция върху бившата колония.
В Хонконг и по-рано е имало протести срещу властта, но мащабът на демонстрациите, започнали през юни т.г., надхвърля всичко познато до сега. Формален повод за недоволството стана внасянето за разглеждане в местния парламент на законопроект за екстрадицията, който би позволил предаването на заподозрени лица от Хонконг на властите в Пекин. Този закон би минал безпроблемно през доминираният от прокитайски депутати хонконгски парламент, но на пътя му се изпречиха гражданите на автономията. Те се опасяват, че ще се отвори път за екстрадиция на дисиденти в Китай, където въобще няма разделение на властите и съдилищата не са независими.
На 16 юни по улиците на Хонконг внезапно излязоха близо два милиона души (макар че властите дават доста по-ниско число). И за разлика от масовите протести през 2014 г., този път демонстрантите бяха настроени за решителен сблъсък. Много от тях се бяха въоръжили с бухалки и парчета арматура и влязоха в стълкновения с полицията. На 1 юли демонстрантите се събраха отново като този път успяха да проникнат в сградата на парламента, където изпотрошиха компютрите и мебелировката. На другия ден полицията „отвоюва“ парламента, но исканията на протестиращите ставаха все по-радикални – оставката на Кари Лам, освобождаване на всички задържани участници в бунта и разследване на действията на полицията, която, впрочем е смятана за една от най-професионалните и заслужаващи доверие в света.
Властите опитаха да потушат протестите с отстъпки – Кари Лам заяви, че спорният законопроект за екстрадицията ще бъде оттеглен и се извини за силовите действия на полицията. Въпреки това демонстрациите продължават като ситуацията се усложни, защото миналата неделя неизвестни маскирани нападатели, въоръжени с бухалки, нанесоха побой на част от протестиращите в метрото. Предполага се, че побойниците са били наети от китайските мафиотски организации Триади.
Протестите в Хонконг имат няколко измерения. От една страна те са насочени срещу твърде ускорената политическа интеграция на града в Китай, а от друга са сигнал за сериозни социални и културно-демографски проблеми. След 1997 г. социалното неравенство в Хонконг, което и преди не беше малко, се усили още повече. Градът е подложен на масирана имигрантска инвазия от страна на китайците, която никак не радва коренното население. Пришълците подбиват цената на работната сила, говорят северномандаринско наречие на китайския, което е различно от местното, и променят културния облик на града, в който вторият официален език английският е говорен от приблизително половината жители. Цените на жилищата в Хонконг с едни от най-високите в света – „евтин“ масов апартамент струва по $24 хил. за кв. м., поради което все по-малко хора могат да си позволят собствен дом.
Натискът на Пекин върху Хонконг се усилва и поради
променените икономически съотношения
между бившата колония и континентален Китай. Именно през последните две десетилетия се случи китайското икономическо чудо, което превърна най-многолюдната държава в света във втора икономическа сила на планетата. През 1993 г. хонконгският БВП е бил 27% от този на Китай, а днес вече е под 3%. През 1997 г. половината от китайския износ е минавал през хонконгското пристанище, а сега този дял е под 13%. Близките до Хонконг райони на Китай се развиват много бързо и вече започват да хвърлят икономическа сянка върху бившата колония. И ако през 1997 г. предаването на суверенитета над Хонконг изглеждаше като съединяване на две не чак толкова различни по мащаб икономики, то днес то вече прилича на пришиване на копче към балтон като балтонът е континентален Китай.
Сегашните протести в Хонконг обаче показват, че форсираната политическа хомогенизация между Китай и бившата колония има твърде висока цена и е по-вероятно Пекин да не предприема крути мерки, които може да навредят на бизнеса и на международния имидж на страната.
Географското джудже е икономически колос
Хонконг на практика е град-държава. Територията му е сто пъти по-малка от тази на България, а населението е малко повече от българското – 7,5 милиона. Брутният вътрешен продукт на Хонконг обаче е над 6 пъти по-голям от българския. Средният годишен БВП на глава от населението в азиатския град е $50 хил. Хонконгската икономика е пост-индустриална, земеделие няма къде да се развива, а заводите са малко. 93% от БВП идват от сектора на услугите. Градът е един от най-големите финансови и транспортни хъбове на планетата. Тук е разположен един от петте най-големи контейнерни терминали в света. По размер на износа Хонконг отстъпва само на осем страни в света, от неговото пристанище се изнасят повече стоки, отколкото от големи държави като Русия, Индия и Великобритания. Инвеститори от цял свят и най-вече от континентален Китай се надпреварват да откриват офиси в Хонконг и да листват компаниите си на местната борса. Главна причина за това са либералните икономически закони, ниските данъци, вярата във върховенството на закона и ниското ниво на корупция. 25 години поред Хонконг оглавява класацията на фондация „Херитидж“ за най-свободна икономика в света. Според мнозина банкери и анализатори азиатският град е третият по важност финансов център на планетата след Ню Йорк и Лондон. Само през миналата година различни компания са набрали $37 млрд. чрез първични публични предлагания на акции на хонконгската фондова борса.
