Профилактиката винаги e по-добра от лечението – това е веруюто на командира на лекарския екип в контингента ни в Мали
Лейтенант д-р Адриана Камбурова е завършила Медицинския университет в София, след което 10 месеца работи като педиатър. Двете нейни страсти са педиатрията и ревматологията, която в рамките на службата й като военен практикува в клиниката на ВМА. Предстои й специализация по ревматология. След като стана възможно военните лекари да се развиват кариерно при равни с цивилните си колеги условия, без да се налага съответното повишаване в чин. “Военните лекари имаме вече шанс да се развиваме в това, в което искаме, защото заслужаваме”, казва тя. По думите й, това е нейната професионална борба.
На 1 август се навършват 2 г., откакто е приета в екипа на ВМА.
Родена е в Сливен, но израснала в Ямбол и там завършва гимназия с преподаване на чужди езици. Изборът си да бъде лекар направила, защото е предизвикателство и не си е представяла друго да прави в живота си, а постоянно искала да се пробва в нещо ново.
И решила, че медицината дава такава възможност – да действаш постоянно. В нея никога не стигаш до края, не можеш да кажеш готов съм, достигнах каквото искам и спирам… Няма как да стане, казва д-р Камбурова.
Тя работи като част от Модулните военно-медицински формирования, част от предишната структура на Военно-медицинския отряд за бързо реагиране, от терапевтичната част на военно-полевата болница. Ако се случи събитие – катастрофа, бедствие или ситуация с масово пострадали, медиците от модулните формирования оказват помощ. В останалото време тя е в клиниката по ревматология, по думите й, най-доброто за нея, при д-р Опаранов. Харесва екипа и за нея това е “отделението на д-р Хаус”, където диагнозите се откриват трудно. Има пациенти месеци наред без поставена или с погрешна диагноза, ходели от кабинет на кабинет, които продължават да страдат. А в страната ревматолозите са малко.
Изборът да си различен
Защо д-р Адриана Камбурова идва във ВМА? Първо, решава, че иска да влезе в армията, защото й дава възможности, различни от тези на цивилните лекари. А и заради малко по-нестандартното всекидневие на военния в сравнение с това на цивилния лекар. По-динамично е, придобиват се умения, които са малко странни за цивилния лекар, дори далечни, защото средата е друга. И са различни, а тя обича да е различна. Все съм в режим на прецедент, казва тя за себе си.
Армията й дава шанс да получи и две много интересни обучения. Наскоро е била в американската авиобаза 
в Рамщайн в Германия на курс по първа помощ на бойното поле. С “истински” манекени, които кървят, вдигат температура, стенат от болка, описват оплакванията си. Преди това, през м.г. за 4 месеца във Форт Сам Хюстън в Тексас – на лидерски курс за офицери-военни медици. И научава как като военни лекари да станат част от другите военни. Тя е била в щаба на мисията. Но медиците под пагон трябва да имат и определено поведение, което да ги оформя като лидери. Лидерът може и да не е офицер, но тя като офицер се е постарала да е лидер и то и не само формален. С позитивно отношение, с отвореност към другите при нея се получава.
Това й отваря по-късно възможността да оглави екипа на ВМА в Мали.
Извън зоната на комфорт
Полученото в обученията й в чужбина знание я запалва и амбицира за това да излиза от зоната си на комфорт. А и много често започва да й се случва в практиката, като че ли нещо я привлича в това предизвикателство, различното. Така на 28 г. по-бързо събираш опит в професионалния живот, ставаш по-гъвкав. Но не е лесно, признава. Спомня си, че още родителите й са я стимулирали да излиза от зоната на комфорт, казвали са й – в трудното ще се научиш, нищо че има риск, и са я подкрепяли.
В Мали
Лейтенант Камбурова оглавява като командир екипа на 20-я контингент от военни медици на мисията ни в Мали от 11 март т.г. до 9 юли. Но как се сглобява един екип на място в мисия? Всекиму трябва малко време, казва тя, за опознаване на колегите от другите националности: французи, чехи, германци, австрийци, естонци, италианци, румънци, дори грузинец. Основната максима в един екип от толкова различни хора е: каквото дадеш, това ти се връща като отношение. Дали би отишла пак на мисия – отговаря: да, ако се наложи. Но има и лични приоритети – специализацията. Макар че цялото време на мисията е на практика едно от нейните излизания от зоната на конфорт – имаш шанс за нова практика, а трябва човек да има и този опит.
Предизвикателството в медицинската част на нещата е, че в Мали е трябвало хем да лекуваш офицерите от щаба на мисията, хем те да остават кооперативни. За тях приоритетът е да си свършат работата. И ти трябва да си отговорен за тяхното здраве, да ги насърчиш, че ще се погрижиш за тях, но и да изискаш от тях да помогнат сами за това. И като резултат се получило, че на няколко часа те звънят на своя лекар да докладват кои лекарства са взели и да се посъветват, ако е нужно… Когато имаш правилен подход, казва д-р Камбурова, хората откликват на това и дори са доволни, че са контролирани и че “ги мислиш”. Те даже се впечатляват, че помниш терапиите им.
В мисията срещаш интересни хора, виждаш, че и на другите им е трудно. Имали са спешен случай на алергична реакция, която овладяват, а пациентът е обучен и да си окаже самопомощ. Не са рядкост алергичните заболявания в чужда, различна среда. Има и гастрологентерологични, и климатични неразположения: сухо и горещо или висока влага в дъждовния сезон, надига се влагата и топлината и носи рояци комари… Слава Богу, не са имали малария в щаба на мисията, военните от която са контингент на нашия екип медици, защото дисциплинирано са си вземали превантивно медикаменти – вътрешно и външно срещу комарната напаст следобед и вечер. Профилактиката винаги е по-добра от лечението, повтаря максимата Адриана и не я приема за баналност.
Адриана и екипът й се включват в обучение за медицинска евакуация с хеликоптер в Мали. Отгоре се вижда река Нигер и ниското и бедно строителство… Разделено общество с крайно бедни и крайно богати…
Лично
Лейтенант Камбурова е омъжена за дипломиран компютърен специалист, хасковлия, който не е военен. Всъщност, военният в семейството й е бил баща й – майор, служил в Ямбол в авио-логистиката, майка й е учителка, а по-малката й сестра също учи медицина – 4 курс, по думите й “доста по-различен типаж от нея”.
Занимава се със стъклопис, прави върху кръг – мандала като имитация на витраж, разнообразно оцветено и на верандата слънчевите лъчи красиво се пречупват през него… В трети курс под влияние на съквартирантката си , самоука художничка, по-късно нейна кума и най-добрият й приятел, започва да се интересува от изкуство, чете за Диего Ривера, а идол й е магнетичната Фрида Кало… Влюбва се в нея, знае, че е започнала да учи в немско училище и е мечтала да стане лекар, обичала природните науки. Преди жестоката катастрофа…
Започнала е курс за управление на мотор, не иска кола, предпочита различното… Съпругът й вече го завършва. И в професията обича високата скорост. Приютява (временно) котки и ги “разпределя” при роднини…
Докъде ви стигат мечтите, я питаме: Не са много гигантски, казва тя, просто иска да е щастлива със себе си днес. И смята, че постига това равновесие. Следващата седмица заедно със съпруга са на гайдарски събор на палатки, а после на петдневен планински преход, влюбена е в планинарството.
