Това пише в своята мемоарна книга „Видяно и преживяно”(Издателство на НС на ОФ, 1969 г.) Димо Казасов, който на 9 септември 1944 г. ще осъмне като министър на пропагандата в правителството на ОФ, оглавявано от Кимон Георгиев.
Доста въпроси с премълчавани отговори предизвикваше в неотдавнашното минало участието на такива министри като него, след като, както официално се преподаваше и проповядваше, случилото се на 9 септември 1944 г. е „всенародно въоръжено въстание прераснало в социалистическа революция, ръководена от БКП”. Какво правят тогава и в кабинета, и сред регентите, хора, участвали или в преврата на 9 юни 1923 г., или в този на 19 май 1934 г. – единият определян като фашистки, а другият – като монархо-фашистки. Някои от възловите министри, като премиера Кимон Георгиев и военния Дамян Велчев са били и рекордьори – не само са участвали, но са били
главна движеща сила
и на двата преврата
Авторът на спомените Димо Казасов също се е „разписал” като министър в дошлото с преврат на 9 юни 1923 г. правителство на Александър Цанков. Голямата политическа игра през лятото на 1944 г., извършваща се главно между предвкусващите победата съюзници, налага на Сталин някои компромиси. Единият е разпускането на Коминтерна през 1943 г., за да се даде „пълна независимост и политическо самоопределение” на освободените от нацизма народи. Другият, който българското задгранично бюро на БКП трудно преглъща, е че държавите, през които премине Червената армия, няма да се болшевизират, каквото е обещанието на Сталин към Чърчил и Рузвелт. Затова Георги Димитров още през 1942 г. призовава по радиостанция „Христо Ботев” за изграждане на Отечествен фронт, който да включва в себе си противниците на водената прогерманска политика. Но не всички от легалната опозиция са съгласни…
„Д-р Иван Пашов (комунист) отново се срещна с тройката Гичев-Муравиев-Вергил Димов (земеделци), за да я склони да влезе в състава на ОФ, пише Казасов. 
Той намира същата съпротива и същите възражения, които бе срещнал при свижданията миналата година. Към тия възражения тройката присъединява и едно конкретно вече предложение. То се изразява в следното: „Вие, комунистите и ние, земеделците сме
единствената реална обществена сила
в тази страна. Дайте двете организации да се споразумеем не само за обща борба, но и за общо управление. Силите извън нас са излишен баласт.” Политическият реализъм на комунистите отхвърли това предложение. При разговорите тройката отново подчертава своето отрицателно становище към партизанското движение. Тя таксува като нелоялност привличането на нейни хора като ятаци и помагачи…”
Същата тази тройка ще се нагърби на 2 септември 1944 г. с трагичната участ да спасява България самостоятелно. И ще остане в историята като „последното буржоазно правителство”, което едва отървава главите си по време на Народния съд… Докато старите превратаджии като Кимон, Дамян и Казасов ще станат членове на „революционното” правителство.
През юли 1944 г. нелегалният Отечествен фронт вече се чувства толкова силен, че си позволява да излиза с обръщения към правителството и народа, в които са залегнали голяма част от това, което ще се случи на 9 септември 1944 г. Тези искания изглеждат като всенародни и така пътят към „социалистическата революция” постепенно се разчиства и очертава като всенародно дело. „Отечественият фронт реши да излезе с едно предупреждение към правителството, което да бъде скрепено с подписите на споделящи съдържанието му граждани, пише Казасов. Приподписано от 33 души, предупреждението, след като прави обстоен анализ на правителствената политика, заключава…” Предупреждението всъщност е платформата на Отечествения фронт, с която той тръгва към властта. В него на първо място се иска
незабавно скъсване
с Германия
и прекратяване на положението на война с Англия и САЩ, която ние сами сме обявили в „опиянената” 1941 г. Тъй като дипломатическите отношения със СССР все още съществуват, се иска пълно взаимодействие с него занапред. Незабавно изтегляне на българските войски от Сърбия, Македония и Беломорието, разформироване на всички „чужди на народния ни бит и на националните интереси учреждения”, възстановяване на свободите и правата на българските граждани, закриване на концентрационните лагери и пълна политическа амнистия са акценти в това предупрежде
ние на Отечествения фронт… Възлови пунктове от тези искания като скъсване с Германия и пълна политическа амнистия са осъществени обаче не от ОФ-правителството, а още от това на Муравиев.
Интригите вътре
в самите партии
членуващи в ОФ, водят до напрежение. Димо Казасов се нагърбва с нелеката задача да събере подписите на различни лидери. Какво се случва описва самият той: „Събирането на подписите срещаше голямо затруднение. Пред Военния клуб срещнах Вергил Димов. Поканих го да подпише предупреждението. Рязко отказа. По една случайност пред мен се изправи Александър Оббов, комуто отправих същата покана. С готовност той го подписа. Когато в заседанието на Отечествения фронт Никола Петков видя подписа на Оббов, разярен се нахвърли върху мен с упрека, че никой не ме бил упълномощавал да искам подписа на Оббов. Възражението му бе неоснователно, тъй като решението ни беше да търсим подписа на всеки, споделящ съдържанието на предупреждението. Сръднята на Петков бе посрещната с недоумение…”
И Вергил Димов, и Александър Оббов, и Никола Петков са земеделци. Петков е в ОФ, другите двама не са. Личните съперничества довеждат и до политически противоречия между тях. Така се получава парадоксът, че на 9 септември 1944 г. едни земеделци свалят от власт други земеделци. Никола Петков и негови съпартийци от БЗНС „Пладне” сядат в министерските кресла на земеделците от БЗНС „Врабча 1” Муравиев, Гичев, Вергил Димов…
Прегръдка “жарка”, но кратка…
„Легалната опозиция излезе със свое самостоятелно изложение, което на 12 август депозира на регентите и министър-председателя”, разказва Димо Казасов.
Съдържанието е почти идентично с предупреждението на ОФ. Буквално се повтарят исканията за излизане от войната, скъсване с Германия, мир с Англия и САЩ, развитие на отношенията със СССР, свободи и права на граждани… Интересното в това изложение е, че наред с лидерите на легалната опозиция, които са и народни представители, под него поставят подписите си и изявени членове на ОФ като Кимон Георгиев, комунистът д-р Минчо Нейчев, ОФ-земеделецът Никола Петков… По този начин се демонстрира единство на опозицията, което ще се окаже твърде нетрайно. Причините за това Казасов вижда главно в отношението към формите на борба: „За първи път от 1942 г., когато се оповести програмата на ОФ, представители на БКП и на ОФ подписват общ позив с легалната опозиция, която досега, под различни предлози, отклоняваше предлаганото от партията сътрудничество. Легалната опозиция се смущаваше най-много от партизанското
движение, което тя не само отричаше, но и порицаваше. А отношението към партизанското движение бе за Комунистическата партия пробен камък, с който тя изпитваше искреността на своите сътрудници. На второ място нейното поведение целеше да не позволи на Комунистическата партия да завоюва позиции, които биха застрашили господството на социалните пластове, които опозицията представляваше…”
Кои са тези „социални пластове” се вижда от подписа на банкера Атанас Буров под общия позив. А как ще завърши тази краткотрайна политическа „жарка прегръдка” разказва с убийствена откровеност Казасов: „За нещастие на легалната опозиция не само вътрешната, но и външната обстановка определяше централна роля на БКП в българския политически живот, която роля ставаше, с всеки успех на Червената армия, все по-значителна…”
Текстове фото
Фото Кимон – Фото Дамян – Фото „Изгубената България”
Фото Муравиев – Фото Петков – Страницата подготви
Добромир Пелов
