„На грък гръб не давам“, казва полковник Константин Каварналиев часове преди да падне със смъртта на храбрите
Районът около югозападната част на Дойранското езеро е едно от местата, където е пролята кръвта на най-много български войници, но и една от арените на най-голямата воинска храброст на нашите сънародници. Епопеята на Девета плевенска дивизия и нейния легендарен командир генерал Владимир Вазов от Първата световна война е добре проучена и популяризирана, но по-слабо известно е, че само четири-пет години преди това в хода на Междусъюзническата война в същия район се водят не по-малко ожесточени боеве между българите и настъпващите от юг гърци. Именно тогава на брега на Дойранското езеро намира смъртта си един от най-ярките български пълководци – полковник Константин Каварналиев, произведен посмъртно в чин генерал-майор.
Константин Каварналиев е роден в Шумен през 1866 г. в семейство на търговец. Приет е във Военното училище в София с неговия 7-и випуск и е произведен в чин портупей-юнкер през съдбовната за България 1885 година. В Сръбско-българската война е зачислен като ротен командир в Пети пехотен Дунавски полк, който има за задача да отбранява границата с Османската империя. След това участва в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот. Проявява се отлично и затова в края на войната вече е подпоручик, но се връща във Военното училище да довърши обучението си. Завършва го трети по успех в своя випуск.
Талантът на младия офицер е забелязан от началниците и те го изпращат да учи в чужбина. През 1897 г. Константин Каварналиев
завършва Военната академия на Белгия, а след това специализира в Генералщабната академия в италианския град Торино. Завръща се в България, където първоначално служи във Втори артилерийски полк във Враца. На границата между двата века артилеристът става пехотинец и започва служба в Шеста пехотна Бдинска дивизия, където е командир на дружина в 35-ти пехотен Врачански полк. Пак по това време в живота му се случва друго щастливо събитие – жени се за Елена Попова, от която по-късно ще има две дъщери.
Междувременно образцовият офицер Каварналиев пише и издава книги и упътвания за тактическа подготовка на офицерите от артилерията и пехотата, като за основа му служи натрупания опит като щабен и строеви офицер.
Константин Каварналиев служи и като началник-щаб на Втора бригада на Бдинската дивизия. От 1904 г. е подполковник, а в края на 1907 г. става началник-щаб на Пета пехотна Дунавска дивизия – длъжност, на която служи през по-голяма част от Балканската война вече с чин полковник. Пета пехотна Дунавска 
дивизия под командването на генерал Павел Христов е в състава на Трета армия. Дивизията се сражава геройски в битките за Лозенград и се проявява особено при Бунархисар. В средата на октомври 1912 г. Пета дивизия е изпратена без разузнаване в района на Бунархисар и приема срещен бой с многократно превъзхождащ противник. В този момент противниковите части са насочени в стика между българските Първа и Трета армии и целят разкъсване на връзката между тях. Дунавци и техните командири удържат позицията с цената на много тежки загуби, а османците не успяват до постигнат прелом в хода на войната.
През пролетта на 1913 г. полковник Константин Каварналиев поема длъжността командир на Трета бригада на Трета пехотна Балканска дивизия
под командването на генерал Иван Сарафов. През май бригадата е съсредоточена в близост до Дойранското езеро. С настъплението на българските Втора и Четвърта армия е дадено началото на Междусъюзническата война. Бригадата на Каварналиев настъпва към Гевгели и след кратък бой завзема моста на Вардар, а страничното бригадно прикритие осигурява Калиновското дефиле и пази фланга на Втора бригада, която защитава град Кукуш. Неравната битка при Калиновското дефиле се води три дни и коства много жертви на защитниците от Трета бригада. Гърците, водени лично от крал Константин Първи, имат огромно числено превъзходство, но също понасят тежки загуби – убитите в техните редици са повече, отколкото в цялата Първа балканска война.
Без да са победени при Калиновското дефиле, българите са принудени да се изтеглят на север към Дойран. Героичната съпротива позволява на голяма част от местното българско население да се изтегли на територията на България. Повечето от тези, които остават, са избити, а град Кукуш е опожарен.
На набързо укрепените нови позиции край Дойранското езеро полковник Каварналиев разполага само с два полка (32-ри и 42-ри), и то непълни. Това са общо около 3000 бойци и 6 батареи артилерия. А отсреща настъпват 42 хиляди гърци – 14 пъти повече от българите
Въпреки това на 22 юни нашите бойци успяват да си върнат с щурм стратегическия връх Хисар, който малко преди това е бил превзет от настъпващите гърци.
На следващия ден обаче три гръцки дивизии настъпват устремно срещу Дойранската позиция, а гръцката артилерия открива убийствен огън. Каварналиев напразно очаква подкрепление – то няма откъде да дойде. Въпреки това никой не мисли за отстъпление край Дойран.
В този момент полковник Каварналиев решава лично да поведе бойците си в контраатака. Според мълвата именно в този момент той изрича легендарните думи „Аз на грък гръб не давам!“ И наистина – като цяло през 1913 г. българската армия е значително по-силна от гръцката, но общото съотношение на силите не е в полза на България, която воюва едновременно с Гърция, Сърбия, Черна гора, Румъния, а и срещу окопитилите се от разгрома през 1912 г. османци.
Смелата постъпка на полковник Каварналиев обръща гърците в отстъпление и позицията е спасена поне за този ден. От десния крак на командира обаче си стича кръв. Отначало мислят, че раната не е тежка, но се оказва, че вражеският куршум е прекъснал важна артерия и кръвоизливът не може да бъде спрян. Привечер на същия ден полковник Каварналиев умира на брега на Дойранското езеро.
Паметникът – взривяван и възстановяван
Първоначално полковник Константин Каварналиев е погребан в скромен набързо приготвен гроб заедно със свои войници. През есента на 1916 г. обаче в започналата Първа световна война българската армия разгромява сръбските войски и отново се завръща на брега на Дойранското езеро. Командването на Девета пехотна Плевенска дивизия решава да издигне паметник на лобното място на Каварналиев. Той е 7-метров и наподобява паметника на Васил Левски в София. На откриването му вълнуваща реч произнася друг легендарен български командир – подполковник Борис Дрангов. Присъстват войскови части от Девета плевенска пехотна дивизия, отслужена е панихида. През 1918 г. обаче българските войски за пореден път са принудени от многократно превъзхождащ ги противник да се оттеглят от бреговете Дойранското езеро. За да се завърнат отново за последен път в периода 1941-1944 г. Тогава паметникът на полковник Каварналиев е често посещаван от войници и граждани. След 1944 г. обаче в района настъпва тоталитарния мрак на титовото управление. През 1966 г. паметникът е взривен и отломките му се разпръсват из района. Но две-три десетилетия след това идва краят и на титова Югославия. През 2009 г. паметникът на полковник Каварналиев е възстановен по инициатива на сдружение „Плиска“, но тогавашните македонски власти, начело с премиера Никола Груевска така и не дават разрешение за монтирането му на лобното място на героя. Затова той е поставен в родния му Шумен. И така до вчерашния ден, когато монументът отново бе открит на неговото първоначално място – на брега на Дойранското езеро.
