На 13 декември 1956 г. Северноатлантическият съвет одобрява доклада за засилване на невоенното сътрудничество и координация в рамките на НАТО. Този документ е известен като „Доклада на тримата мъдреци“. В него се предлагат конкретни дейности за засилване на сътрудничеството в областта на политиката, икономиката и науката. Един от преките резултати от доклада е създаването на Научната програма на НАТО. Вече повече от 60 години наследството от доклада живее в програмата на НАТО „Наука за мир и сигурност“.
На 5 май 1956 г. е създаден официално Комитетът на тримата. Този комитет трябва „да добави плът“ върху конструкцията на член 2 и член 4 от Вашингтонския договор, които предвиждат сътрудничество и консултации между съюзниците. За целта са избрани трима външни министри на държави членки на НАТО. Това са външният министър на Канада Лестър Пиърсън, на Италия – Гаетано Мартино и на Норвегия – Халвард Ланге. Скоро те стават известни като тримата мъдреци.
С доклада на Тримата започва укрепването на научното и техническото сътрудничество между съюзниците. Въпросът за научно-техническото сътрудничество е включен в програмата на НАТО още в началото на подготвителната работа по доклада.
Докладът на тримата укрепва Алианса
Комитетът на тримата изготвя въпросник, който трябва да бъде попълнен от държавите членки, за да се събере необходимата информация. 
Всяка страна трябва да изрази позицията си по различните предложения за невоенно сътрудничество. Въпросникът обхваща широк кръг от теми. В него се разглеждат политически, икономически и културни аспекти, както и въпроси за научното сътрудничество. В отговорите на въпросите е налице широка подкрепа за научно-техническото сътрудничество. Някои държави подчертават, че сътрудничеството в тази област може да помогне за „стимулиране на частната инициатива или за постигане на първостепенни общи цели, като например запазване на научното и технологичното превъзходство на Запада“, „както и за образованието на техниците, а обмена на персонал да стане приоритетна цел“.
Дискусиите, предизвикани от доклада на Тримата мъдреци, отразяват и притесненията на съюзниците по време на Студената война по отношение на научната област. Например в обяснителна бележка, приложена към въпросника, пише, че „съветските лидери са вложили значителни ресурси в бързото развитие на образователната система, за да осигурят дългосрочно набиране на учени, техници и специалисти“. В бележката се предлага, че „би било полезно да се обмисли „дали и как“ НАТО трябва да отговори на това предизвикателство“.
Чрез въпросника се търсят и съюзническите становища за координиране на мерките „за увеличаване на набирането и обучението в дългосрочен план на учени, техници и специалисти, като се има предвид развитието в тези области на комунистическите страни“.
В целия процес на дискусиите около доклада и попълването на въпросника някои страни членки изразяват загриженост, че свободата им да реагират на извънредна ситуация ще бъде ограничена, ако са принудени да се консултират със съюзниците по въпросите на външната политика.
Гаетано Мартино, който е председател на комисията, подхожда много откровено към предстоящите предизвикателства. Той заявява, че задачата пред комисията е много трудна. По същество тя трябва да осигури сътрудничество в политическата и икономическата сфера между правителствата на 15-те страни членки, всяка от които има свои собствени грижи и интереси.
Няколко месеца след началото на дискусиите изпъкват различията в националните интереси. Докато тримата мъдреци подготвят доклада си, избухва Суецката криза, която принуждава съюзниците да изгладят някои противоречиви позиции помежду си. На 29 октомври 1956 г. Франция и Великобритания, заедно с Израел, нахлуват в Египет, заради Суецкия канал, национализиран от египетския президент, без да предупредят останалите съюзници от НАТО.
В крайна сметка ООН гласува единодушно резолюция 118 и трите държави, нахлули в Египет, изтеглят войските си. Всичко това доказва необходимостта от засилена координация и служи да напомни за важността на консултациите за справяне с различията между съюзниците от НАТО.
Лестър Пиърсън, един от тримата мъдреци, получава Нобелова награда за мир през 1957 г. за мирно разрешаване на кризата в Суец и „спасяване на света“, както се аргументира Нобеловият комитет. Пиърсан ръководи идеята за преместване на силите на Обединените нации в зоната на канала, като поставя основата на това, което по-късно ще се превърне в „мироопазваща мисия на ООН“.
Наследството на тримата мъдреци
Окончателният доклад на тримата мъдреци включва специален подраздел за научно и технологично сътрудничество. Той започва с излагането на „особеното значение“ на науката и технологиите за Атлантическата общност и нейните последици за сигурността и международните отношения. Тримата мъдреци идентифицират „спешната нужда“ от повишаване на качеството и наличието на квалифицирани учени, инженери и техници. Напредъкът в тези области е приет за приоритетен и „толкова важен за бъдещето на Атлантическата общност, че членовете на НАТО трябва да гарантират, че ще се разглежда всяка възможност за плодотворно сътрудничество“.
Научната програма на НАТО стартира директно в отговор на препоръките на тримата мъдреци през 1957 г. и на фона на пускането на „Спутник 1“, което показва разликата между съветската и съюзническата ракетна технология.
Програмата е насочена към насърчаване на научни проекти и сътрудничество между учени от страните от НАТО, за да се улесни обменът и максималната възвръщаемост на инвестициите в научните изследвания. Една година по-късно е създаден Научният комитет на НАТО, който да засили научното сътрудничество. През годините Научната програма се адаптира към променящата се политическа и стратегическа среда на Алианса.
Днес програмата на НАТО „Наука за мир и сигурност“(SPS) е уникална партньорска програма. Тя обединява учени и експерти от съюзнически и партньорски държави за решаване на общи проблеми на сигурността, чрез практическо сътрудничество в областта на гражданската наука, технологиите и иновациите. Програмата SPS има дълга история на успелите стипендианти. Тя подкрепя изследванията на много носители на Нобелова награда през последните десетилетия с утвърдени грантови схеми.
