Когато духовете не могат повече да се обуздават

„Във всеко въстаническо приготволение се достига до максимум напрежение, когато духовете не могат повече да се обуздават. Идеите добиват двигателна сила и човек почти неволно, автоматически действува да изпълни онова, което дълго е лелеял. Така настъпва тържественият час да се направи решителната стъпка.”
 

С такива думи описва приготовлението на Илинденското въстание Никола Станев в третото издание на своята „История на Нова България” (Книгоиздателство Ст. Атанасов, София 1943 г., първо издание – 1925 г.) 

Авторът прави опит за стратегическо определение на въстанието: „В отделни частични сбивания и нападения се дават немалко жертви, пише той, като има предвид  отделните бунтовни действия в македонските земи през 1902 г. Бойните сили на организацията се разреждат, а населението се съсипва. Тогава патриотът се запитва – не е ли по-добре да се обяви общата борба и да се нападне неприятеля с всичките сили?” След много кървави сблъсъци с поробителя, които  завършват с български жертви, но така и не предизвикват тъй очакваната политическа намеса на Европа, решението идва по примера на Великото народно събрание в Оборище от април 1876 г. – всенародно въстание.

„На 2 май 1903 г. Вътрешната организация свиква общ конгрес на комитетите в с. Смилево до Битоля, пише Станев. Конгресът решил общото въстание против турското иго да се обяви на Илинден, 2 август 1903 г. За център на въстанието бил избран Битолски окръг. Въстанието обхванало Лерин, Костур, Охрид, Кичево и част от Прилеп – пространство около 10 000 кв. км с 250 000 души българско население. Главната цел на революционерите била да заемат задвардарска Македония, като се прогони турската власт и се задържи колкото е възможно повече бунтът.” Както пише Никола Станев: „Революционерите не си правели илюзии, че с тия свои действия те ще разсипят турската империя и ще освободят Македония ала те гонели целта да при нудят Европа да се намеси сериозно и да реши въпроса за автономията на тази измъчена страна.” Навсякъде в книгата се говори за българско население, а в кратко обобщение на погрома на въстанието се казва: „При тия борби сръбските чети и агенти държали страна на турците…”

Никола Станев описва лаконично въстанието, в което според него главен герой е войводата Борис Сарафов, завзел героичното Крушево и държал се там с юнаците си няколко месеца. „Най-много боеве се развили около Крушево, Лерин и другаде, пише Станев. Мобилизираната турска войска в големи маси почва да настъпва отвсякъде. Въстаниците си служат с бомби и пушки, но срещу артилерията не могат да отстоят. Пред многобройните сили на противника, който настъпва с всички видове войска
артилерия, кавалерия, пехота и технически части въстаниците почват да отстъпват, напускат селищата, поемат планините и продължават там боевете. Въстанието траяло почти три месеца и се прекратило чак когато паднали големи снегове по планините. В Битолския район се произвели не по-малко от 150 сражения. Участвали са 20 000 въстаници срещу 100 000 души войска и башибозук.”

Същата героична съдба има и Одринското въстание, както го нарича Станев: „Одринското въстание се вдигнало на 18 август. Въстаниците заели Странджа планина и оттам пуснали своите чети по разни посоки. В тази област станали 35 сбивания, участвали около 2000 комити срещу 10 500 войници.”Трагичната равносметка след героизма на въстанието и тъмното мълчание на Европа: „Въстанието в задвардарска Македония и Одринско било потушено с големи жестокости и опустошения, пише Станев. Пострадали повече от 200 български селища. Многобройни къщи били опожарени, обездомено население до  70 000 души, от които 30 000 избягали в България…” И тук идва първият въпрос – ако не се чувстваха българи жителите на тези поломени от погрома селища, защо търсят закрила и подслон именно в  България, а не в Сърбия или Гърция? 

Вторият въпрос е за несъгласието на Гоце Делчев с въстанието. „Решението за общо въстание било взето от Централния революционен комитет в Солун през януари, пише Никола Станев. Гоце Делчев бил член на комитета, но той пътувал постоянно и не бил там, когато се взело това решение. Като научил за него, Делчев не го одобрил. Той мислел, че делото още не е узряло да се тури в движение цял народ. Чрез атентати, събаряне на мостове, телеграфи, посягане на железопътни линии той мислел да се тревожи  турското правителство и да се чака сгоден час… В Солун той отишъл да убеди другарите си, щото въстанието да не бъде общо, а частично. Сетне той се върнал при четата си в Серско и навсякъде стягал делото… Турската обаче потеря го подушила, заобиколила го в с. Баница край Сяр и при едно голямо сражение Делчев падна убит на Гергьовден заедно с много от момчетата му…”

Прав или не Гоце, въстанието избухва и показва на потъналата в доволство Европа, че на Балканите все още има част от българския народ, „подарена” на Турция от Берлинския конгрес и цялата превърната от тираните в жертва, както говори за Априлското въстание Виктор Юго…

Гласът на Европа: Реформи вместо свобода
„В свободна България избухнала буря от негодувание, пише Никола Станев за последиците от въстанието. Избягалото през разни времена до 300 000 македонско население издигнало болезнен и отчаян вик. Във всички градове и съсредоточни места народът се събирал на митинги, посочил загиването на една трета от българите в Македония и попитал има ли целият български народ братски дълг, а в Европа съществува ли човешка справедливост? Настроението се повишило и предвещавало кърваво сблъскване между България и Турция…”

И тук отново се появява Европа с нейните решения върху чуждите кърви и нещастия. „Ала европейската дипломация не искала да допусне това, пише Никола Станев. Тя съветвала княз Фердинанд и българското правителство към въздържаност…” Без подкрепата поне на две от Великите сили България наистина не е можела да започне война срещу все още могъщата Османска империя. Тогава съдбата на българите в Македония остава в ръцете на европейската дипломация. „Великите сили упълномощили Австрия и Русия, „като най-заинтересовани на Балканите”, да предложат нещо в полза на македонците, пише Станев. Руският и австрийският императори се срещнали в гр. Мюрцщег. Изработила се програма за въвеждане на реформи в Македония. Одринско, по искане на Русия, се изключило от реформената акция…” 
Какви интереси е преследвал Петербург, какви тънки сметки са правени, но одринските българи били зачеркнати от руската дипломация… И така цели пет години…
Никола Станев: „На 10 юни 1908 г. британският крал Едуард VII и руският император Николай II се срещнали в гр. Ревел на Балтийско море. Съставил се англо-руски проект за реформиране на Македония. По този проект Македония добивала автономия.” Тъй като и това не се сбъднало, четири години по-късно добилата своята независимост България поела в освободителен поход…