Пламен Димитров
„Китай получава 91% от своя нефт през Ормузкия пролив, Япония – 62%, в подобна ситуация са и много други страни. Тогава защо ние да защитаваме морските трасета на други държави (от много години) срещу нулева компенсация. Всички тези страни трябва да защитават собствените си кораби в опасното им пътуване“. Този гневен туит на Доналд Тръмп от юни т.г. показва най-добре призмата, през която сегашната администрация в Белия дом гледа на въпроса за сигурността на нефтения превоз през Ормузкия пролив – входно-изходната точка на Персийския залив. Разбира се, числата, дадени от Тръмп, както винаги не са съвсем точни, но не са далеч от истината.
Две важни промени от последните години поставят в нова светлина въпроса за сигурността на корабоплаването в Персийския залив и през Ормузкия пролив. Първо, зависимостта на САЩ от близкоизточния нефт намаля драстично и второ, външнополитическото верую на Тръмп е, че Вашингтон трябва да си пести силите и средствата на международен терен, особено там, където не са засегнати негови жизненоважни интереси. Същата концепция американският президент се стреми да прилага и в НАТО:
съюзниците трябва да плащат
пропорционално за своя дял от сигурността, генерирана от Северноатлантическия алианс.
И така – за кого е най-важна сигурността на корабоплаването в района на Персийския залив? На първо място това е Китай, който консумира 3,2 млн. барела от общо 17,8 млн. барела, преминаващи всеки ден през Ормузкия пролив. Следват другите големи азиатски икономики – Индия, Япония и Южна Корея. За САЩ за предназначени под 10% от петрола, изнасян от Персийския залив. Бумът на шистовия нефт и газ скоро ще направи американците напълно независими по отношение на енергийните ресурси.
Медалът на нефтената търговия има и обратна страна – сигурността на танкерните превози е не по-малко важна за големите износителки на петрол от района на Персийския залив. На първо място това е Саудитска Арабия, но на енергиен износ през Ормузкия пролив разчитат и още няколко от най-големите производители на нефт в света – Ирак, Кувейт, Обединените арабски емирства (ОАЕ).
И ако Тръмп е прав, че не САЩ имат най-голям интерес от свободното корабоплаване през Ормузкия пролив, то сегашната криза със сигурността в региона до голяма степен се дължи именно на резките външнополитически стъпки на Вашингтон. Скоро след встъпването си в длъжност през 2017 г. новият стопанин на Белия дом реши да оттегли страната си от сделката за ядрената програма на Иран и обяви политика на „максимален натиск“ срещу Техеран, реализирана чрез всеобхватни икономически санкции. Франция, Великобритания, Русия и Китай предпочетоха да останат в сделката с иранците, но практически не са в състояние да минимизират ефекта от санкциите, които удрят много тежко иранската икономика.
Притиснати до стената
иранците търсят повишаване на напрежението в района на Персийския залив, което да доведе до преговори и евентуално отслабване на американския „максимален натиск“. От началото на лятото няколко танкера бяха атакувани от неизвестни нападатели около Ормузкия пролив. Иран свали американски дрон, американците се похвалиха, че и те са направили същото с ирански безпилотен апарат. Играта загрубя след като на 20 юли иранците задържаха британския танкер „Стена имперо“ в Персийския залив. Смята се, че това е в отговор на задържането на ирански танкер в британската колония Гибралтар в Средиземно море.
От миналия месец насам темата за осигуряване на военна защита за танкерите, плаващи в Персийския залив, стана особено актуална. Появиха се два паралелни плана – американски и британски. Идеята на Вашингтон бе да предостави свои военни кораби за координация на операцията, обхващаща Ормузкия и Баб-ел-Мандебския пролив (между Йемен и Африка), а самото конвоиране на танкерите да се осъществява от кораби на съюзниците. Бъдещата операция дори получи свое име – „Сентинел“ („Страж“). Британците първоначално се дистанцираха от идеята на Вашингтон и предложиха свой план, който предвиждаше операция, водена от Лондон, с участието на най-големите държави от ЕС.
Засега обаче няма почти никакви желаещи да се присъединят към военните инициативи на Вашингтон и Лондон в Персийския залив. И проблемът не е само военно-технически. Политическият въпрос е кой кого и защо застрашава в Ормузкия пролив. Ако смутителите на спокойствието са иранците, то явно тяхната мишена е главният враг САЩ, а не европейците, които подкрепят сделката за ядрената програма на Техеран. Евентуалната поява на европейски военни кораби в Персийския залив като част от водена от САЩ операция, ще доближи европейците много плътно да американската политическа линия – нещо, което Франция и Германия очевидно не желаят.
Още по-деликатен е въпросът с Китай. Наистина,
китайците са най-заинтересовани
от сигурното корабоплаване през Ормузкия пролив, но техните танкери никога не биха станали обект на атака от страна на Иран и силите, свързани с него. А и как си представяте Китай да се включи във военна операция, командвана от американците? Почти същите съображения важат и за другия азиатски гигант Индия.
Картината се усложнява допълнително от факта, че голяма част от азиатските и европейски танкери плават под флаговете на екзотични държави и автономни територии като Панама, Маршаловите острови и Белиз. Няма как панамски военни кораби да се включат в операцията на САЩ, защото малката централноамериканска страна няма нито армия, нито военно министерство. Впрочем, след връщането на санкциите Иран също крие своите танкери зад европейски имена и панамски, танзанийски, малтийски и какви ли не още екзотични флагове.
И накрая – отговорът на въпроса кой кого ще защитава в Персийския залив се усложнява още повече от интернационалния състав на корабните екипажи. Така например, на борда на задържания британски танкер „Стена имперо“ няма нито един поданик на кралицата, екипажът се състои от руснаци, филипинци, индийци и латвийци.
В крайна сметка развитието на ситуацията около операцията по сигурността на корабоплаването в Персийския залив навлиза в познато русло – никой друг освен американците и британците няма желание, а вероятно и военно-технически възможности да се захване с тази опасна задача. В изявление на правителството в Лондон от началото на тази седмица се казва, че Великобритания ще работи заедно с американците по ескортирането на корабите в Персийския залив. В операцията обаче ще се включат британски кораби, които „вече са региона“, а те са само два на брой.
Напрежението в Персийския залив показва, че световната архитектура на сигурността не се е променила особено в сравнение с предишните кризи в региона. Няма шанс за формирането на някаква широка коалиция, която да пази стабилността. Лидерството си остава в ръцете на САЩ, но те пък не са склонни да влагат много сили и средства и да стигнат до крайни действия. Накратко – война в района на Персийския залив няма да има, макар че напрежението ще се запази.
