Костадин Филипов
Да се чуди човек, да се радва ли или да се сърди на случайното съвпадение във времето, което го изправя пред изкушението да избере една от двете „вкусни“ теми за текст. За първата се каня отдавна, почти съм я договорил с редакцията, на всичко отгоре и тя приключи в неделя, 11 август, с рекордни резултати. Става дума за Фестивала на винарите, организиран и преминал вълнуващо и весело край водите на езерото Леман, известно още и като Женевското езеро, в малкото градче Вевей във френскоговорящата част на Швейцария. Сърбят ме ръцете – бяхме там, видяхме с очите си ентусиазма на хилядите доброволци, които напълно безкористно и безплатно (!) месеци наред се готвиха за участието си във всички прояви на феста, особено в спектакъла в построената за 6 месеца от сглобяеми елементи Арена, побираща някакви си 20 000 зрители. И за други работи…
От друга страна, си казвам: дали пък не плащам данък на утвърдилата се, за съжаление, практика да предпочитаме да разказваме за по-далечното, „по-западното“, и по-екзотичното, пренебрегвайки интересното в близост до нас. „Пренебрежението“ вероятно се дължи на убеждението ни, че щом е близко, то задължително е познато на повече хора и затова – какво да разказваме… Обаче когато повториш някакъв такъв вече познат и на тебе маршрут, виждаш, че има още мно-о-о-го неща, които ти поднасят истинска изненада. Като юбилейният 25-ти джаз-фестивал в Ниш, Сърбия, наречен хитро, но претенциозно Нишвил (Nisville).
И така, с още едно приятелско семейство – Евгения и Евгени, тръгваме към Ниш. Миналата година пак заедно отскочихме за един уикенд дотам, хей така, просто на разходка. И когато заедно с приятели – българи, наши дипломати, работещи в Ниш, влязохме в крепостта на брега на Нишава, първото нещо, което видяхме вляво, бе Музеят на джаз-фестивала. Миналата година с други приятели го разгледаме пътьом за пет минути разходка из
хладните помещения на някогашния турски хамам
Тогава единодушно решихме следващата 2019-а година, за юбилея на Нишвил да се върнем обратно и да станем част от музикалния празник. Което и направихме.
Малко „организационна“ работа чрез Интернет за намиране на място за нощувка, още толкова време за електронно закупуване на билетите, ориентация за програмата и за това, какво ни очаква в двете вечери, за които се бяхме подготвили. Чудесе
н апартамент с две отделни спални на много прилични цени в центъра на града, срещу Археологическия музей, с гарантиран безплатен паркинг, и всичко нужно за две семейства да се чувстват удобно и приятно. Пък и разстоянието дотам – нищо работа, 150 км, по-голямата част от които вече е платена магистрала, по която още се работи. Според най-новите увеличени тарифи, от границата при Цариброд/Димитровград до Ниш трябва да се платят 210 динара, което е по-малко от две евро.
Единственият проблем е границата. Е, в тези дни най-малкото е препоръчително да се минава през Калотина, но пък българските власти бяха създали прилична организация за по-бързото преминаване. Чакането беше на другата страна… Опашките си бяха достатъчно дълги, но не те бяха главният проблем, а мудността на обработващите сръбски полицаи, които най-вероятно имат за оправдание нуждата от стриктно изпълнение на задълженията. Разбирам тези служебни изисквания да са абсолютни при влизане в държавата, но при излизане… Но когато си на сянка, не вярваш на онези под слънцето, които се пържат на 36-градусовата жега.
Иначе Ниш тези дни живееше с фестивала и за фестивала. Целият град напомня за празниците на джаза, което вече се провеждат 25 години.
Двадесет открити сцени на поляните в крепостта и из целия град
приемаха изпълнения на местни и чужди изпълнители, представяйки различни стилове на популярната музика. Но изпълненията започваха още от площада, където на импровизирани сцени местни групи момчета и момичета демонстрираха вече овладяно майсторство. Веднага след входа на крепостта, вляво пред Музея на джаза, други групи забавляваха гостите и като един вид „подгряващи“ настройваха публиката за основното меню. А то беше предлагано на две сцени в изграден амфитеатър от сглобяеми трибуни, където съставите се сменяха един след друг. Темпераментът на вокала и китаристка Малина Мойе от САЩ, на нейния сънародник Кристиян Скот със своята тръба, перфекционистите от „Ференц Немет фрийдъм трио“ с феноменалния саксофон на Крис Потър, бендът на Джамал Томас с неуморимата Майа Лиса като вокал, нигерийците от изключителна атрактивната група на Сеун Кути, ирландецът Боб Гелдорф и „Влатко Стефановски трио“ от Скопие, „Акустична версия“ и „Деси лайф бенд“ от България и др. Само съжаляваме, че късно научихме, че генералният ни консул в Ниш Едвин Сугарев ще прави поетична вечер в рамките на фестивала като съпътстваща програма, иначе непременно щяхме да отидем. Поне да видим реакцията на гостите към поетичното слово на българския дипломат.
Изненада ме добрата организация на фестивала. Трябва да се признае на организаторите, че всичко бе уредено точно, при това поднасяно с усмивка. Прави впечатление
участието на десетки, може би стотици млади доброволци
които ра
ботеха явно от все сърце с информация за гостите на фестивала. Спонсорите се бяха погрижили да раздават на всеки желаещ студени безалкохолни напитки, бисквитки и други лакомства. Зад амфитеатъра на основната сцена и около нея се продаваше местната бира и някои от публиката добре се бяха „наквасили“. Но всичко беше мирно и весело, за което не попречи и спорадичният силен аромат на плескавица, който идваше от задължителната скара, монтирана уж далече зад трибуните. Точно когато се любуваш в извивките на тромпета на Крис Скот, изведнъж те лъхва силният и апетитен мирис на печена кайма. Или си се изключил от света със сакса на Крис Потър, и изведнъж този аромат те връща обратно в реалността. Братя сърби, похвала за всичко, ама да включваш в негласно състезание за емблема на града да спорят музикалният Нишвил и апетитната плескавица, не е коректно някак си. Просто защото се знае предварително кой ще е победителят.
Иначе в Ниш е както миналата година – археологическата Медиана продължава да е затворена, черепите в Челе кула стават все по-малко, а Нишава в тези горещи летни дни е останала почти без вода.
Но въпреки това човек се чувства приятно и спокойно. Може би защото е твърде близко, каквото и да означава това.
