На изборите през 1951 г., малко след приключването на Фестивала на Великобритания, Консервативната партия отново печели мнозинство в парламента и Уинстън Чърчил за втори път става министър-председател. На следващия ден след изборите Чърчил иска от лорд Исмай да стане държавен секретар по отношенията в Британската общност в новия кабинет. Исмай обича да работи с Чърчил и приема предложението веднага. Въпреки че не е политик, той е подходящ за този пост, защото като висш военен по време на войната установява много добри отношения с лидерите от държавите на общността. Освен това в резултат на военния си опит генералът лорд се включва по-активно в обсъждането и решаването на военните въпроси, отколкото това е характерно за държавен секретар. Много често той влиза успешно в ролята на министър на отбраната на Великобритания до назначаването на постоянния титуляр на поста Харолд Александър. Чрез прякото си участие в решаването на редица отбранителни въпроси на Великобритания Исмай започва да се включва и в работата на Организацията на Северноатлантическия договор – НАТО.
През януари придружава Чърчил на среща на НАТО в Отава, а през февруари 1952 г. участва в Лисабонската конференция на Алианса като министър на отбраната на Великобритания. Напускайки конференцията, лорд Исмай отбелязва пред Алфред Груентхер, че „Това е първият път, в който видях НАТО, и благодаря на небето, че ще е последният“. Само че не става така. „Небето“ – в лицето на Чърчил, решава друго и на 24 март 1952 г. генерал лорд Хейстингс Лионел Исмай е избран за първи генерален секретар на НАТО. На този пост той остава до 16 май 1957 г., когато Атлантическият съвет избира следващия генерален секретар – Пол-Анри Спаак.
Генерал Хейстингс Лионел Исмай, 1-ви барон Исмай, по прякор Пъг, е роден на 21 юни 1887 г. в Найнитал, Индия. Той е офицер и дипломат от Британската индийска армия, години наред е в обкръжението на Чърчил и отговаря за военните въпроси по време на Втората световна война. Образованието си завършва в Обединеното кралство, като учи в училището в Чартерхаус и Кралския военен колеж, Сандхърст. След Сандхърст се присъединява към Британската индийска армия като офицер от собствената кавалерия на 21-вия принц Алберт Виктор.
През май 1940 г., когато Чърчил става министър-председател на Обединеното кралство, той избира Исмай за свой главен военен помощник и щабен офицер. В това си качество лордът служи като основна връзка между Чърчил и Военното командване. Той придружава Чърчил на всички военни конференции със съюзниците. По-късно Чърчил признава, че дължи на Исмай „благодарност за съветите и помощта повече, отколкото на всеки друг, военен или цивилен, през цялата война“. След края на Втората световна война Исмай остава в армията още една година и помага при реформите в британското Министерство на отбраната.
От 1948 до 1951 г. като британски лорд е председател на Съвета на Фестивала на Великобритания и се включва активно в организирането и популяризирането на това забележително събитие. Фестивалът трябва да даде кураж на хората, преживели ужасите и страданията на войната. След като приключва мандатът му като генерален секретар на НАТО през 1957 г., се заема да напише прочутата си книга „Мемоарите на генерал лорд Исмай“.
Категоричен привърженик на разширяването
Първият генерален секретар на НАТО лорд Исмай е забележителен с това, че първоначално няма никакво желание да застава начело на организацията. На Лисабонската среща на върха през 1952 г. държавите членки решават да изберат генерален секретар, който да ръководи Главната квартира и да изпълнява длъжността заместник-председател на Атлантическия съвет. Най-напред постът е предложен на сър Оливър Франкс, британски дипломат и философ, един от „строителите на следвоенния свят“, който отказва. Две седмици по-късно Чърчил и Антъни Идън предлагат Исмай да стане генерален секретар, но и неговият отговор е „незабавен, категоричен и отрицателен“. Исмай вижда НАТО като прекалено бюрократична и неефективна организация и се оплаква, че постът на генералния секретар не е добре дефиниран. Налага се Чърчил отново „да го помоли“, като му обяснява, че „НАТО предоставя най-добрата, ако не и единствената надежда за мир в нашето време“.
След като се оставя да го убеждават още малко, Исмай накрая неохотно приема поста и започва работа.
Назначаването му е прието много добре и подкрепено от всички държави – членки на НАТО. Положително реагират и медиите, и обществото. Лондонският „Таймс“ отбелязва, че „от всички кандидати лорд Исмай притежава най-високата квалификация за поста“. „Ню Йорк Таймс“ аплодира неговия „богат опит във военното планиране, стратегия и администрация“. „Вашингтон Пост“ пише, че Исмай ще донесе на НАТО „голям авторитет, опит, енергия и личен чар, които да разрешат трудностите“.
Като генерален секретар Исмай играе съвсем нова роля в историята на международните организации и придава на НАТО ново излъчване и авторитет. Той е убеден, че не трябва да има много намеса в политическите дебати между държавите членки, но отстоява твърдо решаването на въпросите, свързани с организацията на НАТО. Още от самото начало настоява постоянните представители на държавите членки да имат повече правомощия и да могат да вземат решения като министрите на външните работи.
Исмай е категоричен привърженик на разширяването на Алианса. Той заявява, че „НАТО трябва да расте, докато целият свободен свят не се окаже под един чадър“. Въпреки това през 1954 г. се противопоставя на искането на СССР за влизане в НАТО. С неговото забележително чувство за хумор той коментира, че „съветското искане за присъединяване към НАТО е като на неразкаял се крадец, който иска да работи в полицията“. На официалния сайт на НАТО се посочва, че „искането тества границите на готовността на НАТО да приема нови членове“. Като генерален секретар Исмай работи много и за насърчаване на по-тясното политическо координиране между държавите членки. Предлага експертизата на НАТО и при разрешаването на Суецката криза, и при уреждането на споровете за Кипър. Независимо че първоначално не иска да приеме поста на генерален секретар, лорд Исмай в края на мандата се превръща в най-големия защитник на организацията.
