Една лятна история отпреди 11 г., в която малката Калина от София насред Скопие хвърля в недоумение езиковеди, развенчавайки представата им за различията между българския и т.нар. македонски език
В Северна Македония цяло лято ври и кипи около съдбата на Специализираната прокуратура, в т.ч. и около това, дали доскорошната й ръководителка Катица Янева ще бъде обвинена в престъпление. И дали всичко това ще се отрази на решението на Съвета на ЕС през октомври да даде дата за преговори за членство на Скопие. Има и очаквания делата на специалното звено, паралелно на Основното обвинение в страната, да бъдат преразгледани и отменени. За това настоява опозиционната ВМРО–ДПМНЕ чрез лидера си Християн Мицковски, защото всички досегашни повдигнати обвинения за престъпления са срещу хора от високите етажи на властта по време на управлението на Никола Груевски, тогавашен лидер на същата партия и премиер на държавата. В т.ч. и срещу самия него. Как ще свърши тази битка за правова държава, е рано да се каже, но пък не мога да не я спомена, тъй като тя е симптоматична за целия ход на македонския преход от 1991 г. насам, но и за сериозното разклащане на доктринерството, на което управлението в страната е било винаги подчинено. Лека-полека, брегът се рони…
Всъщност историята, която искам сега да ви разкажа, има друг характер – леко летен, леко научен, леко лингвистичен и практичен, не толкова доктринерен, или всичко това заедно. Припомниха ни я полски приятели, дошли в София. От дума на дума стигнахме и до темата за разликите и приликите между българския и т.нар. македонски език. Хората са лингвисти, имат сериозни научни трудове зад гърба си и въпреки че са поляци, имат достатъчно чувство на загриженост за изхода на т.нар. езиков спор между София и Скопие. Нищо че политиците намериха някакво взаимно приемливо решение, което да не пречи на редовната документална комуникация между двете държави и техните институции. Но това бе повече политическо, а не лингвистично решение
В разговора стана дума и за представата, която съществува в някои полски лингвистични и научни кръгове около „разликата“ между българския и македонския език. И затова колко далеч са тези кръгове от истината.
Било е началото на септември 2008 г., когато в Охрид трябваше да се проведе поредният Световен славистичен конгрес. На него по традиция трябваше да се събере каймакът на славистичната мисъл и академичната наука от цял свят. В Скопие, където работех като кореспондент на БНТ, чакахме гости от Лодз, Полша. Половината българи, работещи там, другата половина „оригинални“ поляци, занимаващи се със славистика. Щяха да дойдат от София, да останат малко при нас, да починат от пътя и оттам да продължат за Охрид. Групата беше водена от проф. Малгожата Коритковска, шеф на катедрата по славистика в Лодзкия университет. Тогава кореспондентският пункт на БНТ беше в малка къщичка с дворче в квартал „Козле“ в Скопие. Къщичката беше от тези, които след земетресението през юли 1963 г. Финландия дари на Македония, тогава в състава на СФРЮ. Всъщност сглобяема барака, построена, както всички останали като нея, на празни терени в края на града, но предоставили подслон на стотици семейства, останали навън след разрушителния трус. И досега доста хора в Скопие си ги ползват, други са ги бутнали и на мястото им са си построили нови сгради, ползвайки безплатно терена, трети пък просто са ги преустроили и модернизирали. Даже Община Скопие функционира все още в такива финландски бараки, разположени в Градския парк.
Седнахме на двора, за да могат гостите да отдъхнат, да пият по кафе, да си поговорим за красотите на Охрид, които ги очакват, а после да продължат. С мен и съпругата ми беше и 4-годишната ни внучка Калина. Всички я познаваха, с всички си приказваше по начина, по който едно дете, софиянче, може да си приказва с хората от тази скопска махала. Знаеше пътеките между къщите до магазина, от време на време ходеше сама да си купува лакомства оттам, беше си предложила „услугите“ на съседите от дясната страна на малката ни къща да им помага да си пренесат току-що нарязаните дърва и ги подредят в бараката. Когато видя в двора на съседката Нада колко много джуджета и гъбки има, разположени по тревата, възкликна: „Лельо Наде, колко много джуджета имаш…“ След час на вратата се позвъни и съседката връчи на Калина цял комплект – една Снежанка и седем джуджета. Знаете ли как се произнасят на местния език – джуджиня. Снежана и седумте джуджиня… Добре познаваха Калина в махалата, че когато пак бе дошла, съседите, повечето възрастни и спокойни хора, си предаваха един на друг: „Калина е дойдена!“. Значи, Калина е дошла.
В съседния на нашия двор се правеше ремонт на къщата. Той продължи достатъчно дълго, че да съвпадне с две последователни гостувания на Калина. Майсторите, възрастни и солидни мъже, дошли в Скопие някъде от Вевчани – село, известно с гастролиращите си строителни работници. То се намира в Стружко и е известно с това, че още по времето на СФРЮ жителите му се вдигнаха на първия не само в Македония, но и изобщо във федерацията масов екологичен протест в защита на водата си… Една ограда от мрежа делеше двата двора и Калина обичаше да застава до нея и да си приказва с майсторите. Тя си говореше на нейния „софийски български“, а те – на техния си местен вевчанско-стружко-охридски.
Докато гостите от Полша си пиеха кафето, Калина отново отиде и се залепи за оградата. Оттатък възрастните майстори се заприказваха с нея. Проф. Коритковска, полската специалистка по славянски езици, я гледаше с учудване, докато в един момент не изтърпя и попита:
А те как се разбират?
Спогледахме се, защото ни се стори, че по-неуместен въпрос в този момент и на това място не може да се зададе. Още повече от учен, който цял живот се е занимавал с това да сравнява славянските езици и да търси приликите и общите неща между тях. Как се разбират – тя си говори нейния език, те си говорят техния и комуникацията става.
Става, вероятно защото речникът, който детето ползва, не е толкава богат и облагороден, пък и възрастните оттатък оградата си говорят така, както у дома, но не както бюрократите и чиновниците в Скопие, да речем. Не знам, но с този нагледен пример видната славистка от Лодзския университет май разбра каква е българската претенция към езика, който говорят в Македония и защо е този спор за неговия характер и произход. Да се надяваме, че е станало така, защото, след като получи нашия отговор на въпроса, Коритковска млъкна и повече не прояви интерес за диалога, който 4-годишната Калина от София водеше през телената мрежа с възрастните строителни работници от Вевчани.
След час-два, вече отпочинали, полските гости тръгнаха за Охрид да споделят новите си научни открития за единството и разнообразието на славянските езици. А Калина остана с баба си и дядо си в Скопие, за да вършее из махалата в „Козле“ и да трупа приятелства със съседите, говорейки на своя български език, но прекрасно разбирайки се с всички наоколо, които пък държаха на своя македонски… Сега детето е вече млада и отговорна госпожица, учи в елитна софийска гимназия, но все още помни, макар и откъслечно, когато беше се превърнала в любимка на хората от махалата в квартал „Козле“ на столицата на Северна Македония Скопие.
А онова „Калина е дойдена!“ и до днес ни напомня за изкуствените препятствия, които политиката издига пред нормалното човешко общуване, за близостта на езиците от двете страни на границата, щом едно 4-годишно дете няма проблем да се разбира с околните в Скопие, за това, колко политиката понякога създава и трупа преднамереност в научните изследвания и констатации, щом като специалисти по материята се учудват на езиковата близост между хората от България и от Македония.
Ние знаем това, ама защо другите трябва да попаднат в ситуация, подобна на тази, която ви описах, за да го разберат?
