„Били са докладвани случаи на кражби, бяхме свидетели и на побой, но като цяло, когато са трезви, руските войници се държат абсолютно коректно“. Това любопитно наблюдение е на американските разузнавателни служби и се отнася за поведението на бойците от Червената армия непосредствено след навлизането им в България през септември 1944 г. Въпреки отделни случаи на насилие и грабежи червеноармейците се държат сравнително добре с българското население. Особено на фона на зверствата в страни като Германия и Унгария, където съветските бойци убиват цивилни, грабят наред и изнасилват поне 50 хил. унгарки и над 1 млн. германки.
През тази седмица отбелязахме 75-ата годишнина от деветосептемврийския преврат, който завърта колелото на една от най-големите социаликономически и геополитически промени в българската история. Почти по едно и също време Отечественият фронт взема властта в София чрез успешно реализиран заговор на група действащи и запасни офицери, а откъм Румъния в Североизточна България навлиза съветската армия.
Датата 9 септември винаги е палила страсти в българското общество, но тази година масло в огъня наля една изложба, подредена в Културно-информационния център на Русия в София. За нея научихме най-напред от съобщение на българското Министерство на външните работи. С доста остър тон от ведомството критикуваха избраното заглавие на изложбата „75 години от освобождението на Източна Европа от нацизма“, като се напомняше, че „щиковете на Съветската армия донесоха на народите в Централна и Източна Европа половин век репресии, заглушаване на гражданската съвест, деформирано икономическо развитие“. Поради това, без да се отрича приносът на СССР за разгрома на нацизма в Европа, от българското МВнР съветваха руското посолство да не подкрепя съмнителната историческа теза за „освобождение“.
Твърдението, че през 1944 г. България е била „освободена от нацизма“, би било вярно само ако управлението в София е било нацистко или пък, ако страната е била окупирана от нацистка Германия, каквито са казусите с Югославия, Чехословакия или Полша. Между историците има общо съгласие, че управлението в България в годините на Втората световна война е авторитарно, но не е фашистко или нацистко. До август 1943 г. нишките на властта са съсредоточени в ръцете на цар Борис III, а след смъртта му – в регентите и правителството. Вместо изцяло доминираща тоталитарна партия, както е в Германия и Италия, в България наблюдаваме демонстративно безпартиен режим.
Разбира се, в България, както и в почти всички европейски държави, по време на войната съществуват партии и организации от нацистки или фашистки тип. Сред тях се откроява Съюзът на българските национални легиони, оглавяван първо от Иван Дочев, а след това от бившия военен министър ген. Христо Луков. В най-силните си години легионерите наброяват над 70 хил. души, но повече от половината от тях са ученици. Формацията изповядва идеи, типични за десните тоталитарни движения – антикомунизъм, антипарламентаризъм, расизъм и антисемитизъм. Сравнително силно е било и Народното социално движение – лидерска партия на бившия министър-председател Александър Цанков. През май 1934 г. той дори планира поход към София за завземане на властта по подобие на Похода към Рим на Бенито Мусолини, но е изпреварен от военния преврат на 19 май.
Отделни дейци от българските профашистки партии са кооптирани във властта, но обикновено след като са напуснали предишните си формации. Един от бившите водачи на фашистката организация Ратници за напредък на българщината Петър Габровски е вътрешен министър между 1940 и 1943 г., но това не означава, че някогашната му партия е била на власт. Царят и обкръжението му гледат с подозрение на фашистките партии в страната и ги държат далеч от властта. Неприязънта е била взаимна. Така например легионерите квалифицират управлението на страната като „капиталистическо, юдеомасонско и болшевишко“.
Макар че не е фашистко, управлението на страната в годините на войната в никакъв случай не е демократично и не бива да бъде идеализирано и давано като пример за подражание. В периода 1941–1944 г. българските власти се разправят доста безцеремонно и много често с незаконни методи с партизанското движение, създадено от комунистите. Убити са малко под 3000 души, като в някои случаи труповете им демонстративно са били разнасяни по селските мегдани за назидание. Има и случаи на убити деца на нелегални и на партизани. Тези действия насаждат култура на насилие, ожесточават политическите страсти, разделят обществото и подготвят почвата за това, че последвалата след 9 септември 1944 г. още по-висока вълна от насилие да бъде приета като нещо нормално, логично и дори справедливо. Разбира се, трябва да отчитаме факта, че избитите преди 9 септември комунисти са били нелегални и са водили въоръжена борба срещу законната власт в страната, докато след тази дата репресиите се стоварват предимно върху хора, които не се съпротивляват, не се крият и не вършат нищо незаконно.
Не издържа проверката на фактите и тезата, че по време на войната България е била окупирана от нацистка Германия. Не, нашата страна, както и Унгария, Румъния и Словакия, е била съюзник на Берлин, поради което окупацията й не е била необходима. Отлагайки до последния момент, на 1 март 1941 г. цар Борис III присъединява страната към Тристранния пакт на Германия, Италия и Япония, но в това решение не трябва да търсим идеологически, а по-скоро геополитически и прагматични мотиви. По това време германците са съсредоточили голяма армия на Дунава, която просто ще прегази България, ако не бъде допусната да премине през територията на страната, за да нападне Гърция и Югославия. Освен това България се стреми към разрешаване на своя национален въпрос чрез териториално разширение в Македония и Беломорска Тракия – нещо, което само Германия може да й обещае.
През войната България много често е принудена да се съобразява с волята на старшия съюзник Германия, но по някои важни въпроси. София се противопоставя на Берлин. Така например България не изпраща войски на Източния фронт и не предава евреите от старите предели на страната в нацистките лагери на смъртта. Неслучайно един солиден сборник с документи от този период е озаглавен: „България – своенравният съюзник на Третия райх“.
Причислявайки България към страните, които Червената армия е освободила от нацизма, организаторите на изложбата в Руския културен център влизат в руслото на една по-обща идеологическа манипулация на Москва, която смесва истини с полуистини и изцяло неверни твърдения. Руснаците казват: Във Втората световна война имаше два лагера – нацистки и антинацистки, почти цяла Европа падна под властта на нацистите, но после победата на Червената армия над Вермахта доведе до прогонването на нацистите от Източна Европа. А има ли някакво съмнение, че нацистите са „лошите“, „чумата на 20 век“ и т.н.? Не, няма, още от 1945 г. всички са съгласни с това твърдение. Тогава? Съветските победители грейват целите в бяло – щом са смазали „лошите“, значи те са „добрите“, полутонове няма, СССР е най-великата държава, а геополитически приемник на неговата слава е днешна Русия.
Тази схема игнорира напълно геополитическото обяснение на Втората световна война, както и тоталитарния недемократичен характер на СССР и на режимите, които с неговата решаваща намеса са установени в Източна Европа след войната. А именно геополитиката води до съюз на абсолютно противоположните в идеологически план СССР, Великобритания и САЩ, които заедно надвиват Хитлер.
Позицията на Москва относно паметта за Втората световна война е разбираема. Днешна Русия иска да бъде признавана за велика сила, но понеже икономическата й мощ е скромна, а политическият й модел не се радва на широк международен респект, тя се обръща към миналото. Именно славната победа от 1945 г. е това, което обединява всички народи и политически лагери в днешна Русия и служи за утвърждаване на лидерската роля на Кремъл сред бившите съветски републики, които са изстрадали ужасите на войната заедно с руснаците. Допълнителен дразнител за Москва са появяващите се в последно време абсурдни твърдения, че не Източният, а Вторият фронт, открит през 1944 г. в Нормандия, допринесъл най-много за победата над Германия.
В крайна сметка право на Русия е да настоява, че е освободила България от нацизма, но задължение на българските историци, политолози и политици е да отхвърлят това твърдение и да обяснят защо нашата страна не е имала нужда от натрапеното съветско освобождение през септември 1944 г.
