Фото ‘Изгубената България’
Това разказва Димо Казасов в книгата си „Видяно и преживяно” (Издателство на НС на ОФ, 1969 г.), спомняйки си паметния ден 22 септември 1908 г., когато на Царевец е обявена българската независимост. Довчерашният княз и нов цар на България Фердинанд бил твърде учуден как все пак представител на пресата е успял да проникне през грижливо пазената тайна и се озовал в непосредствена близост до коронованата особа. Дори разменили няколко думи. Когато царят разбрал кой вестник представлява Казасов, възкликнал: „Камбана! Много ми е приятно. Значи на моя най-голям и смъртен враг…”
Истината е, че младият социалист Казасов не е имал и хабер какво ще се случва в този паметен за България ден. Той се озовал съвсем случайно в Търново. По това време е млад учител в с. Вонеща вода и заедно с колеги решили да се разходят до старата столица. Представлявали живописна картинка: „По една случайност и четиримата бяхме „униформени” – широкополи шапки от груба слама, червени ала Горки рубашки, сиви измачкани панталони и дълги, стигащи до раменете коси.” И въпреки този нетрадиционен външен вид младият Казасов успява да се добере не само до тържеството, но до самата маса, на която монархът произнася своята реч. Както простичко обяснява той: „Шествието начело с княза и министрите се движеше към върха бавно, тъй като подаграта на 47-годишния Фердинанд не му позволяваше да бърза. На върха, от който се откриваше дивната панорама на старинния град, бе отслужен кратък благодарствен молебен. След молебена помогнаха на Фердинанд да се качи на една маса, за да произнесе своята реч. Охрана нямаше.”
Колкото и антимонархически да е настроен Казасов, няма как да не признае, че князът и бъдещ цар се чувства сигурен сред своя народ и се движи без охрана. Хората са непосредствено около него. Но кои са те според автора, който в спомените си оспорва мащабността на тържественото обявяване на Независимостта: „Рано сутринта чухме барабанът да се бие в едно съвсем необичайно време.
Доловихме, че се канят гражданите на някакъв молебен в черквата „Св. 40 мъченици”.Никой от нас не беше посещавал тази историческа черква и единодушно решихме да използваме случая, за да я видим.” Така любознателността към историческата черква прави Казасов и неговите другари непосредствени участници във великото събитие. „Влязоха двама стражари, разказва Казасов за черквата, водени от полицейски пристав, и се наредиха от двете страни на олтара. Разбрахме, че тук ще става нещо, и се приближихме до владишкия трон. Почнаха бавно да прииждат граждани, преимуществено чиновници. Когато се събраха около стотина души, в черквата влязоха членовете на Министерския съвет начело с министър-председателя Александър Малинов. Разпознахме и ниската и пълна фигура на председателя на Народното събрание Христо Славейков. Всички мълчаха и чакаха нещо, но какво – не проумявахме. В един миг всички, като по команда, се обърнаха към входа на храма и застанаха мирно. Оттам се зададе бавната и тромава фигура на княз Фердинанд в парадна униформа. Пристъпвайки бавно, той се приближи до министрите, ръкува се с всеки от тях и седна на владишкия трон. Почна молебенът. Посред молебена на стъпалата пред олтара застана Христо Славейков, разгъна един широк и дебел свитък и почна да чете „Манифест към българския народ” с който се провъзгласяваше независимостта на България, която от княжество ставаше царство, а князът – цар на българите. След прочитането на манифеста съобщиха, че благодарственият молебен ще продължи на Царевец. Всички се отправиха към върха. Това „всички” едва ли имаше повече от 200 души. Търново беше едва 12-хиляден занаятчийски, търговски и чиновнически град. Индустрията се застъпваше от единствената бирена фабрика на братя Хаджи-Славчеви. Никой не подозираше характера на оповестения от барабана молебен. Ето защо занаятчиите и търговците не напуснаха дюкяните и само чиновниците се озоваха на върха”.
Казасов въпреки старанието си да бъде независим наблюдател, неговата антимонархическа душа не може да изтрае и той добавя: „Все пак не мога да не отбележа, че тоя обективно прогресивен акт е бил съгласуван от Фердинанд с Австро-Унгария, която, възползвана от него, анексира населените със славяни Босна и Херцеговина и за да прикрие играта си, отказа заедно с Англия, Германия, Италия и Франция да признае независимостта на България. Турция поиска от България 650 млн. обезщетение, което, след намесата на Русия бе сведено на 125 млн. франка”.
Манифест към българския народ
По волята на незабвенния Цар Освободител великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 (днешен 3 март) година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна. Оттогава и до днес, цели трийсет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о' Бозе почившия Княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.
Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването й. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска. Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния провъзгласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее Българският Народ!
Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септември 1908 г., двайсет и втората година от Нашето царуване
Фердинанд I
Приподписали:
Министър-Председател и Министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията: Ал. Малинов; Министър на Външните Работи и на Изповеданията: Ст. Паприков; Министър на Вътрешните Работи: М. Такев; Министър на Народното Просвещение: Н. Мушанов; Министър на Финансите: Ив. Салабашев; Министър на Правосъдието: Т. Кръстев; Министър на Войната: генерал Д. Николаев; Министър на Търговията и Земледелието: А. Ляпчев
Манифестът е написан от министър-председателя Александър Малинов „ на коляно” във влака от Русе до Търново. Малинов е посрещнал княз Фердинанд на русенската „скеля” в утрото на 22 септември 1908 г., когато владетелят се е завърнал от своята успешна дипломатическа мисия, гарантираща му успешно провъзгласяване на Независимостта. С този исторически акт България открива нови страници в историята си.
