Да се опитваш да изработиш обща държавна политика две седмици преди да се определи дата за преговори на Северна Македония за членство в ЕС си е изоставане от времето
Обади ме се колега да ме попита какво съм имал предвид, когато в понеделник, 30 септември, в сутрешния блок на БНТ съм казал, че срещата, свикана от президента за отношенията със Северна Македония, е закъсняла. Тази, в която държавният глава Румен Радев покани за консултации премиера Борисов, двамата вицепремиери – Захариева и Каракачанов, представители на парламента, както и председателя на българската част на съвместната комисия за история и образование със Северна Македония проф. д-р Ангел Димитров. В съобщението за свикването на консултациите се подчертаваше, че те са в контекста на работата на комисията, създадена според Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество със Северна Македония. И с оглед на това, че на 17 октомври тази година в Брюксел трябва да решат ще дадат ли дата на Скопие за начало на преговори за членство, може би заедно с Албания, или няма да дадат.
Така очертаната картина, дори сама по себе си, вече даваше насоки за какво ще се говори при президента: за работата на комисията, която очевидно буксува на място след две провалени заседания – юнското в Скопие и септемврийското в София. Дали причината е една от основните теми, на която вече дойде ред в дейността на комисията: чий е Гоце Делчев, или има някаква промяна на поведението на историците от македонската част на този орган вследствие на външни „препоръки“. Или и двете заедно, но във всеки случай настроението на членовете му след срещата в българската столица никак не бе възторжено. Доколкото знам от някои членове на българския екип, те изпитват дори опасения, че би могло в един момент от македонска страна да бъде поискана ревизия на вече постигнати договорености за отношението към герои от общата ни история и съгласието да ги отбелязваме заедно.
Очевидно е бавното темпо в работата на съвместната комисия. Основното оправдание, особено от страна на пратениците от Северна Македония, че това е академична работа, научна по своята същност, която не бива да бъде форсирана и ускорявана заради опасността от лоши резултати, в края на краищата. До известна степен това се споделя и от членове на българската част на комисията, всеки от тях със солидна научна кариера и преподавателска и изследователска работа. Това може и да е така и аз съм склонен да приема този аргумент. Но реакцията, на която станаха свидетели българските учени, участници в комисията, пък и ние, на предложението да направят едно извънредно заседание в края на август, за да наваксат с работата, за мене бе крайно обидна. Как можело изобщо да се предлага такава идея, когато повечето членове на северомакедонската половина били в отпуска, а самият й председател проф. Драги Георгиев имал свои летни планове, та да си разваля рахатлъка с това да обсъжда имал ли е Гоце Делчев българска идентичност, или –да!
Тонът, с който бе поднесено това оправдание, съвсем не даваше представа за истинска загриженост у македонската част от Комисията и за нейна готовност да се „отхвърли“ по-голяма част от материала, който стои на масата на заседанията. Напротив. Това бе откровен сигнал, че в Скопие предпочитат да не бързат, като не приемат идеята за извънредно заседание, но и като разводняват работата на редовните срещи с дълги и предълги обяснения и тълкувания на вече известни и договорени факти. С доза загриженост председателят на българската част на комисията проф. д-р Ангел Димитров след края на заседанието в София на изостреното любопитство на журналистите дали са „изчистили“ въпроса за Гоце Делчев, отговори, че те въобще не са стигнали до дебат за това…
Тази картина до голяма степен очертава настроенията и резултатите от работата на съвместната комисия. Но дайте ми поне един човек, изкушен от темата, който да е очаквал нещо друго и различно. Едва ли ще намерите такъв… За мен обаче проблемът е в това, че политиците, и преди всичко българската страна, обвързаха вземането на политически решения за отношенията към и със Северна Македония на основата на някои научни резултати, които комисията трябваше да им предложи. При това в сгъстени срокове, което политическото време налага, за разлика от академичното, което е далече по-спокойно и тегаво.
Защо му трябваше на премиера Бойко Борисов на 1 август в Скопие след срещата със Зоран Заев пред местни журналисти да попада в капана на собствените си очаквания, призовавайки комисията да му даде аргументи със своята работа, че да не се налага да казва „Не“, когато дойде време да се решава в Брюксел дали да се даде дата за начало на преговори за членство на Северна Македония. Още тогава беше ясно, че това няма как да стане и че ще се наложи премиерът или да се оттегли от думите си, или да променя нагласата си да даде подкрепа на Северна Македония. И едното, и другото са неприемливи – първо, лично за Борисов и второ, за държавата Република България.
Да, в Скопие не се отказват от своята представа за историята си, предпочитат митологията пред истината, идеологизирания наратив, разказ пред фактите и документите. И няма да се откажат лесно. Но нали Комисията бе създадена да обира всички спорни въпроси от общото ни минало, за да могат политиците от двете държави спокойно да говорят и да действат по това как да укрепват доверието помежду ни, как да осъществяват големи инфраструктурни проекти, как да увеличават контактите между хората от двете страни на границата, как онези оттатък да се учат от нашите проблеми и грешки по пътя към Европейския съюз. Тоест, Комисията да си гледа историческата работа, а политиците – политическата. И за това как вървят двустранните ни отношения да съдим по намаления роуминг, или по построените нови пътища, или по положената нова ЖП линия между Скопие и София, по броя на студентите, дошли в столицата ни да вземат европейска диплома, по болните от Северна Македония, получили медицинска помощ у нас, по бързината, с която се обработват пътниците на общите ни гранични пунктове, по македонските туристи, залели морските, зимните и балнеологичните ни курорти. По такива неща. Но къде са те?
А времето отмерваше с политическа бързина. Септември отмина, зададе се октомври с неговите 14-и и 15-и, когато в Скопие трябва да заседава комисията, и 17-и, когато в Брюксел трябва да се реши с пълен консенсус на страните членки за датата на Северна Македония. Знаците през последни дни показват с голяма доза сигурност, че такава ще има. Дали ще бъде заедно с Албания или не, но
Северна Македония ще получи своята дата за преговори. За това можем да съдим дори от промененото самочувствие на президента Пендаровски, който крайно нетактично си позволи да сравни Гоце Делчев, който едва ли не се срамувал да каже, че е македонец, с хилядите граждани на Северна Македония, получили българско гражданство, заявявайки, че са българи, без да са такива. По такъв начин той обиди не само българската държава, но и хилядите негови съграждани, взели по собствено желание и със собствени средства българска лична карта, преминавайки през всички процедури за това. Аха, датата ни е в кърпа вързана, големите държави в ЕС са зад нас, сега да видим дали България ще направи поредна историческа грешка със своето „Не“, вероятно така си мислят в Скопие. При сигурна дата, защо им е на историците да бързат. Хитруват ли оттатък? – разбира се! Заслужават ли да им се каже ясно и твърдо? – естествено, как иначе!
Сега ще пуснем в действие „План Б“: казваме „Да“, подкрепяме Северна Македония за преговорния процес, а там вече изчистваме това, което не успяхме досега. Дали? Добре поне, че Зоран Заев веднага се обади, за да каже, че приема българските препоръки.Дано само да е искрен, в което, мога да си позволя да го кажа, започвам в последно време да се съмнявам…
