Идем, идем, сган проклета…

„Макар, че нямаше радио и вестта за обявяването на Балканската война можеше да проникне само чрез вестниците и афишите, тя по незнайни пътища се разпространи с невероятна бързина и извлече всички на улиците и площадите. Всички! Жени, мъже, деца, старци! Всички! Непознатите си стискаха ръцете, познатите се прегръщаха, жените и старците си бършеха сълзите…”

Така описва Димо Казасов в своята споменна книга „Видяно и преживяно”(Издателство на НС на ОФ, 1969 г.) незабаравимия миг на всенародно тържество при вестта за обявяването на Балканската война. То може да се сравни само с „пиянството на един снарод”, описано от Вазов в „Под игото” в навечерието на Априлското въстание и със самотвержения ентусиазъм, с който цял народ тръгва в Сръбско-българската война от 1885 г. Макар подготовката за войната да е пазена в тайна – сключването на договори с Балканските съюзници, плановете за мобилизация и за бойните действия, предстоящата „рат” е витаела във въздуха.

Не случайно един от най-лиричните български поети Кирил Христов написва стихогворението си „На турската граница”, започващо с решителните строфи „Идем, идем, сган проклета, срещай ни и трепери…” още в началото на есента, а като марш с композитор Добри Христов то е публикувано с текст и ноти в популярния вестник „Мир на 26 септември 1912 г. 

Манифестът за обявяването на войната срещу вековния поробител има своите исторически основания: „Отвъд Рила и Родопите нашите братя по кръв и по вяра не бяха честити и до днес, 35 години след нашето Освобождение, да се добият със сносен човешки живот…Сълзите на балканския роб, воплите на милионното християнско население не можеха да не покъртят нашите сърца, сърцата на техни еднородци и едноверци…” В манифеста на цар Фердинанд, цитиран от Никола Станев в неговата „История на Нова България” (София, 1943 г.) не е пропусната и тънката струна, която радва всяко българско сърце и му създава увереност – че зад освободителния поход стои Русия: „И българският народ си спомни пророческите слова на Царя Освободителя: Святото дело трябва да се изкара до край!”

Святото дело започва с масов възторг, продължава разказа си Димо Казасов: „А там същите екзалтирани хора, викащи до прегракване бойното ура! Ту на едно, ту на друго място се подеме песен и бързо пресекне сред заглушителното ура, което съпровождаше вдигнатите на ръце офицери и войници. Възгласите „Към Одрин и Цариград!, „Към Битоля и Охрид!”, „Към Бялото и Синьо море!”, „Ще строшим веригите, ще освободим братята!” не преставаха. Безброй други спонтанно изковани лозунги се издигаха, смесваха се и се превръщаха в неразбираема врява. Наред с всички и ние, широките социалисти, се радвахме заедно с народа, макар партията ни да се беше опълчила против войната. Единств еният тогава социалист в Народното събрание Янко Сакъзов бе смъкнат от трибуната и малтретиран, защото се обяви против войната. Тесните социалисти рязко и последователно се обявиха в печата и събранията си против войната.”

Този паметен момент напомня на онези мигове през 1885 г., когато пак така целият народ тръгва да брани съединеното Отечество. И когато ротмистър Бендерев изрича: ”Сега няма княз, няма партии, няма политика – има България!” Така че каквито и да са били позициите на разцепените социалисти, народът казва своята дума. Казасов си спомня, че за първи път от 1903 г. „тесните” и „широките” решили да излязат с обща акция против войната, но когато видели как десетки студенти изскочили от Университета, прегазили градината и нахлули през портала на Първи пехотен полк, за се запишат доброволци, вдигнали примирено ръце.
                
Летописецът не си криви душата: „Народът ликуваше. Беше сключен Балканският съюз и всички вярваха в победата. Съюзените армии, след 45-дневни кръвопролитни сражения разгромиха противника и го принудиха да сключи примирие и да започне преговори за мир. Бързината, с която се развиха събитията, не позволи на никого от вътрешността на страната да почувства тежестта и ужаса на войната. Стоновете по бойните полета не стигнаха до нашите уши. Те бяха заглушени от гръмогласното „ура”, с което въоръженият народ превземаше неприятелските позиции.”

Както рече “Вожда”…
Сред всенародния ентусиазъм, с който се очаква и приема Балканската война, позицията на тесните социалисти звучи твърде странно. Тя е изречена от набиращия тогава скорост синдикален лидер и бъдещ „вожд и учител на българския народ” Георги Димитров. Какво пише той в статията си „Да бъдем готови!”, публикувана в „Работнически вестник” от 28 септември 1912 г.: „Националистическата и шовинистическа буржоазия в самите балкански страни и специално в България със своя стремеж за завладяване части от Турската империя налива масло в огъня. Дрънкат се саби, настройват се масите шовинистически, подготвят се духовете за война, тласкат се балканските народи към гибелни катастрофи…” 
 „Вожда” се е подписал скромно Г.Д. , като не е пропуснал да отбележи сурово, че престъпление извършват и онези работници, които не влизат в синдикатите, и другите, които вече са се записали, но не плащат членския си внос…Същият този „Вожд” изкарва безпроблемно и трите войни, защитен от депутатски имунитет. За разлика от заместник-председателя на парламента Атанас Буров, който слиза от банката и отива на фронта. От смърт го спасява сребърната му табакера, спряла турски куршум, насочен в гърдите му…