„Беше 30 септември 1918 г. Свързахме се с тесните социалисти от Радомирския войнишки революционен съвет. Антон Иванов, току-що завърнал се от София, ни предаде инструкциите на Централния комитет. Беше съвсем лаконичен: Историята утре може би ще ни укори, но сега партията така е решила…”
Това разказва в споменната си книга „Бойци на тихия фронт”(„Партиздат”, 1988 г., първо издание 1969 г.) генерал Иван Винаров, близо двайсет години служил в съветското военно разузнаване и „ошетал” света от Виена, Прага и Париж до Шанхай. През 1918 г. той е едва 22 годишен фронтовак, изкарал три години в окопите на Първата световна война в състава на прочутата Девета Плевенска дивизия. Тя е последната, която оказва отчаяна съпротива срещу съглашенските полкове след пробива при Добро поле. Но когато и нейната сила е сломена, картината, описана от Винаров, е безрадостна: „И така, на север се отправиха хиляди от дивизията. Едни от тях
отиваха да се сражават за републиката
други просто си отиваха у дома. Но всички носеха оръжието си, то щеше да ни потрябва… По пътя в планината и горите срещахме хиляди фронтоваци… Те, встрани от главните пътища, се придвижваха към вътрешността с едничката цел да се приберат у дома. Имаше и въстаници, които вървяха към София, за да търсят разплата. Имаше, макар и съвсем нарядко, и други – криминални и лумпенизирани елементи, които нощем вършеха обири по селата или нападаха закъснели пътници по друмищата. Война, разруха, всякакъв свят…”
Като тесни социалисти, Винаров, носител на орден за храброст и негови другари, се стремят към Радомир. Чули, че там била обявена републиката от Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Вярват, че тяхната партия ще подкрепи земеделските водачи и революционните дружини
ще тръгнат заедно към София
Но какво се оказва: „В Радомир на утринта намерихме мнозина другари, които ни въведоха в течение на събитията. Слухът, че Димитров бил тук, не се потвърди (този слух най-вероятно е пуснат, за да бъдат привлечени войниците „тесняци” към бунтовните полкове, състоящи се главно от земеделци. Но Георги Димитров не е обичал „горещите” м
еста…) Най-ясни бяха нещата на Христо Боев…”. Боев е от „кръвната група” на Винаров. Двамата са почти земляци, а дългогодишната служба в съветското разузнаване по-късно „сродява” съдбите им. По времето на Радомирската република Боев е поручик, завършил ШЗО. Той стигнал с първите полкове до Владая и Княжево, но е принуден да се върне. Все още не е отчаян и е готов да се сражава. Като бъдещи разузнавачи, двамата с Винаров, слушайки ехото от оръдейните изстрели, се оглеждат на Радомирската гара и съзират въоръжение за няколко батареи. „Имаше десетки, ако не и стотици оръдия, от различен калибър. Едни наредени в редица близо до перона на гарата, други – разхвърляни и затънали из калта заедно с тегличите, трети – качени на открити товарни вагони”, разказва Винаров. Имало и хиляди снаряди. Боев обаче охладил ентусиазма на Винаров, който се радвал на „въстаническата артилерия”: „Имаме всичко.
Нямаме само командване
Що би сторила София, ако да имахме дори най-проста военна стратегия и дисциплина. Първите тръгнаха на юруш. Всички тук смятали, че София е презряла круша, сама ще падне…”. По това време, както пише Винаров, полковете са били пълни с офицери, мобилизирани след завършване на ШЗО – всичките тесни социалисти като Петко Енев, Гаврил Генов, Замфир Попов, Цвятко Радойнов, Иван Пашов, Александър Карастоянов, Фердинанд Козовски. Те имали и боен опит, и революционна нагласа, и готовността на разочарованите войници да ги последват. Но ЦК на „тесняците”, затънал във вечно съперничество със земеделците, обявява пасивна позиция. Същата, каквато ще заеме и след пет години по време на Деветоюнския преврат…
Според Винаров, убеден болшевик до края на живота си, неуспехът на Войнишкото въстание се дължи на неправилното решение на ЦК на партията на „тесните” социали
сти, което в Радомир донася Антон Иванов. „БРСДП ( т.с.) още не бе усвоило умението на болшевиките, не доведе до край въстанието, към което сама беше призовавала фронтоваците, не съумя да превърне, по примера на болшевиките, империалистическата война в гражданска. Разбира се, партията не беше против въстанието. Но тя смяташе за незадоволителен лозунга за сваляне на монархията и провъзгласяване на републиката. Партията бе готова да оглави въстанието, само ако то би си поставило за цел установяването на съветска власт в страната. Максимализмът, по думите на Васил Коларов, стремежът към по-революционни лозунги, изтласка партията в опашката на събитията…
Последният щурм
„Подчинявайки се на решението на Партийния съвет групата ни потегли обратно към околностите на Кюстендил, където пресрещнахме нашия полк и без усложнения се включихме в него”, разказва Иван Винаров за съдбата на несбъднатата Радомирска република. Но не всички „тесняци” се подчиняват на партийната заповед от София, където Благоев, Георги Кирков и Георги Димитров сънуват съветска власт.
Този „вироглавец” е Христо Боев, който няма мира при вида на оръдията на Радомирската гара и на близо десет хиляди войници, от които поне половината все още не са загубили „мерак” да тръгнат към София. „Първо написал една прокламация до всички въстаници, която веднага била отпечатана в някаква радомирска печатница, разказва Иван Винаров. После организирал една дружина от своите и от нови бойци, присъединили се в Радомир, на брой около 500 души, разпределил я на роти и взводове, осигурил необходимото оръжие – тежки и леки картечници, няколко оръдия, бомби, пушки, натоварил дружината на влак и потеглил. Не стигнали далече. Близо до село Църква трябвало да спрат: фронтът вече пълзял от Владая към Перник, Драговищица и Рударци. Не успели дори да разтоварят оръдията и боят пламнал. Сражавали се не дълго, но ожесточено. Отстъпили, когато правителствените сили започнали да обграждат дружината от север и от юг и да я засипват с убийствен артилерийски огън. Разбягали се всички – кой накъдето види…”.
