Животът на най-популярното ни име в джаза, това на Милчо Левиев, е ярък и шарен, в синкоп, така както от силните на деня върху него се сипеха ту “Осанна!”, ту “Разпни го!”. Доколкото дълги години джазът се приемаше с подозрението към цялата упадъчна западна музика… Но маестро Левиев, брат на пловдивския художник Йоан Левиев, си извървя творческия път и 81 години така, както той го искаше – свободен да импровизира и на сцената, и в живота. Отиде си, когато имаше още много планове и идеи, верен на разбирането си, че животът е едно пътешествие, в което улиците и препятствията са неизвестни.
Както свободен в творчеството си живя той – и у нас, и дълги години в САЩ, поканен от големия Дон Елис, когато за дълго заминава в Лос Анжелис. Талантът на Милчо Левиев никой не оспори, дори и преди промените. И е добре, че преди да си тръгне, успя да види книгата на Владимир Гаджев за него със заглавие “Артистът не е самотен остров”.
Беше достоен ученик на учителите си – Панчо Владигеров и Андрей Стоянов. И когато създава музика, и когато свири, и когато ръководи Биг Бенда на БНР, Пловдивската и Софийската филхармония, и когато събира групата “Джаз фокус 65”. Музикантът е носител на много награди: от най-високото държавно отличие орден „Стара планина“, наградата „Кирил и Методий“ – I степен, на La Medaile d` l`Academie Internationale des Arts, Париж, Франция, и Doctor Honoris Causa на Академия за музикално и танцово изкуство, Пловдив до номинациите за “Грамми”. Милчо Левиев фигурира в световните енциклопедии за принос в джаз музиката. Помагал е на много музиканти и създаде за студентите от майсторския си клас Фонд „Милчо Левиев & Вики Алмазиду“ със свои и на съпругата си средства и на НБУ.
