Емил Ценков, арабист
Нашествието на Турция в Северна Сирия не бе изненадващо, но светът се оказа неподготвен за поредната геополитическа игра. Тя носи разрушения и човешки жертви в район, в който раните от досегашните конфликти още не могат да зараснат. Какво цели Ердоган? Интервенцията е представена като съдбовна битка срещу кюрдския тероризъм, така че вътрешнополитическите цели са очевидни: мобилизиране на патриотична подкрепа и разединяване и разколебаване на президентските опоненти. Във военно отношение нещата не са толкова ясни. В първата фаза на инвазията се цели създаването на 4 военно-артилерийски бази до границата, откъдето да се държи под обстрел голяма част от бъдещата „зона за сигурност“ с ширина 30 км и дължина 500. За блиц настъпление в дълбочина засега не може да става дума, защото 
Анкара тества не само реакцията на кюрдските въоръжени отряди, но най-вече на световните столици. Освен това, за 13 ноември е планирана среща на Ердоган с Тръмп, която не е отменяна. А както Вашингтон, така и завоалирано Москва, настояват Турция да избягва граждански жертви, т.е. армията й да не влиза в градовете.
При благоприятно за Ердоган развитие на нещата, през втората фаза основните военни сили ще навлязат на юг и ще открият нов фронт на изток от град Манбидж, унищожавайки основните центрове на кюрдската съпротива (освен ако Отрядите за народна защита не са преминали към партизанска тактика). Третият етап предвижда заселването на до 2 млн. сирийски бежанци на контролираните от Турция територии.
Това са все още намерения, чиято реализация зависи от множество неизвестни. Едно е сигурно – амбициозните планове на сирийските кюрди за своя квазидържава, която си имаше и название – „Рожава“ – и трябваше да копира полунезависимия съседен Иракски Кюрдистан, няма да се реализират. Кюрдите се оказаха излъгани и изоставени, но това беше само въпрос на време.
Народ без държава
Катастрофата на кюрдските аспирации в Мала Азия/Близкия изток е резултат и от неспособността на кюрдските елити да провеждат реалистична политика в защита правата на този народ в четирите гранични държави – Турция, Сирия, Ирак и Иран. В самата Турция историческата ПКК претърпя политически неуспех, след като и Европа, и САЩ, възприеха линията на Анкара и я обявиха за терористична. В Ирак пък кланът Барзани се провали в замисленото обявяване независимост на Иракски Кюрдистан заради дезинтеграцията на Ирак и отслабването на централната власт.
В Сирия кюрдите допуснаха поредица от стратегически грешки. Те възседнаха вълната на „Арабската пролет“, макар и без да участват в антиасадовската интервенция, за да извоюват истинска автономия. Но получиха „Ислямска държава“, която обхвана и техни територии. Впоследствие частично поправиха грешката си, като отвоюваха важни позиции и се утвърдиха като надеждни партньори в антитерористичната война. Загубата на подкрепа от засилващия се във военно отношение режим на Асад обаче бе невъзвратима.
Кюрдите възложиха прекомерни надежди на САЩ, които бяха в стратегическо отстъпление в Близкия изток и при Обама, и при Тръмп. А каузата на кюрдската автономност или държавност никога не е била в дневния ред на великите сили. Те могат да разчитат единствено на Израел, но интересите и на Тел Авив са чисто конюнктурни. Сирийските кюрди разчитаха на иракските си събратя, но и оттам получиха само негативи. Така събитията се развиваха по линията на държавно-националната консолидация, а не по етническа логика.
Геополитическият триъгълник: Турция-САЩ-Русия
Отвъд официалното оправдание за интервенцията, операция „Извор на мира“ е последен шанс за Ердоган да извлече позитиви от една провалена война. „Арабската пролет“ в Сирия, до голяма степен организирана логистично и подкрепена политически от Анкара, е стратегически провал. А опитът за частична компенсация чрез предишните турски военни експедиции на сирийска територия – „Щит на Ефрат“ и „Маслинова клонка“ – не дадоха очаквания резултат. В Идлиб се видя, че Турция е на губещата страна, защото не може да се справи с джихадистите от преименуваната Джебха ал-Нусра (каквато беше уговорката с Русия). Затова сегашната атака на североизток може да се тълкува като поредната, при това двойна компенсация: за крушението на опита за сваляне режима на Асад, което може да бъде приписано на битата карта „Давутоглу“ с неговата „Стратегическа дълбочина“ и за неминуемия разгром на джихадистите с присъдружните им „умерени бунтовници“ в Идлиб с няколкомилионното население на областта.
На този фон политиката на Путин в Близкия изток и конкретно в Сирия изглежда много по-успешна. Макар и да демонстрира пределна гъвкавост, Русия успява да отстоява основния си приоритет – укрепването на централната власт и обединяването на Сирия, която се превръща във важен военен полигон и база на Москва. Засега съотношението на силите в самата Сирия, а и в регионално отношение е в полза на Русия и съюзниците й, сред които е и Иран. Ердоган е труден партньор, но не може да си позволи повторно да развали отношенията си с Русия, както се случи със свалянето на руския самолет през 2015 г. А Путин ще разчита Турция да срещне засилващи се затруднения в поредната си авантюра със съзнанието, че времето работи за Русия. Постигнатото в неделя споразумение между Дамаск и кюрдите за обща отбрана срещу турската инвазия е още един жалон по пътя към реализирането на руския план за Сирия.
Третата най-важна за сирийския контекст сила са САЩ. При Тръмп обаче надделява нежеланието за по-нататъшно затъване в сирийското блато, а американците нямат реалистичен план за тази страна след крушението на „революцията“ и програмите за въоръжаване и обучение на „умерени революционери“. След сегашното изтегляне и на последния американски контингент от Сирия като че ли САЩ нямат други, освен икономико-санкционни механизми за оказване въздействие върху Турция. Но не бива да се забравя, че американските ВВС продължават да контролират въздушната зона в района и биха могли като крайна мярка да не позволят на турската авиация пълномащабна война от въздуха срещу кюрдите.
Европа срещу Ердоган
Реакцията на европейските сили и преди всичко на Франция и Германия срещу инвазията бе предвидима. Както и тази на Ердоган, който заплаши, че ще „отвори вратите“ за милионите сирийски бежанци. От своя страна, българският премиер се включи в критиката на позициите на Брюксел, пледирайки за запазване на добрия тон от двете страни. Дори реакцията на генералния секретар на НАТО Столтенберг е в разрез с либералните критики срещу Турция. И това не е случайно. Близкият изток преживява безмилостни времена, когато императивът е възстановяване на разбитите държави и постигане на мир, а малцинствените искания за по-малко държава, повече регионална автономия, трябва да изчакат други условия.
Ако Европа иска да се върне в сериозната политика и да играе политическа роля, съизмерима с икономическата си мощ, трябва да преосмисли външната си политика към повече реализъм. Да си дадем сметка, че сбъркахме генерално в Сирия и надценихме революционния потенциал на опозицията, което имаше катастрофални последици за самата Европа, да не говорим за сирийския народ. Въпросната преоценка трябва да включва пряк диалог с Дамаск. А дотогава ЕС ще бъде големият отсъстващ от близкоизточната геополитика. И не само там.
Временно Ердоган може и да нанесе удар на кюрдите. Но да не се подценяват планинските народи, калени в борбата и чиито мъже, а в Сирия – и жени, спят с пушките. Това се видя в Афганистан, в Йемен, а и в Сирия кюрдите разбиха ДАИШ на своя територия. Нещата се усложняват за Ердоган и в резултат на съюзяването на кюрдите със сирийския режим. Този нов съюз ще коригира и руската позиция по посока на засилване натиска върху Анкара за ограничаване обхвата и целите на „Източник на мира“. Така че, ако в Анкара не са разработили „План Б“, ще им се наложи да преразгледат първоначалните си намерения и да потърсят друг източник на мира.
