„Димитров, блед, отслабнал, стоеше изправен и аз усещах как вибрира всяка клетка на съществото му. „Знаете за какво сме ви извикали, другари, започна той. Заплашен е с гибел Съветският съюз. Заплашено е самото дело на революцията… Всички наши политически емигранти в Съюза трябва незабавно да се включат в отбраната срещу нашественика…”
Това разказва в книгата си „Бойци на тихия фронт” генерал Иван Винаров, който като съветски военен разузнавач действал във Виена, Париж, Прага и дори Шанхай. На 24 юни 1941 г., когато е срещата с Георги Димитров, е полковник от Червената армия – от нейното Четвърто управление към ГЩ, военното разузнаване. Вождът на Коминтерна поставя задача на Винаров и на още двама българи, също червеноармейски полковници – Христо Боев и Цвятко Радойнов, да подготвят български 
групи за действие в немския тил Радойнов не присъства на срещата, защото е нейде по западната граница, а Боев и Винаров мислят, че ще ги хвърлят в „устата на вълка” – някъде зад фронтовата линия. Оказва се, че за Георги Димитров немският тил е в… България. Замисълът на Коминтерна е за партизанска война навсякъде. Затова и Вождът заръчва: „Сега в родината са нужни не просто бойци, които да стрелят, а командири и организатори, които могат да поведат след себе си бойни организации, партизански отряди”.
За какви партизански отряди е мислил Димитров не е ясно. Както не е ясно това и на тримата полковници, определени за командири на групите – Винаров, Радойнов и Боев. Дългата емиграция, непознаването на обстановката в страната, липсата на обективна информация за състоянието на силите в този момент ги кара да мечтаят за партизански бригади и дивизии. А каква е реалната обстановка споменава в своята книга, скромно наречена „Спомени” (Военно издателство, 1968 г.) един друг генерал – Петър Вранчев. Той разказва как Военният център на БКП, състоящ се от него, Емил Марков и Цвятко Радойнов, близо половин година живее в малкия му апартамент в София, което е абсолютно нарушение на конспиративните правила Ако полицията „удари” дома му, целият Военен център ще попадне в ръцете на Гешев. Но друга възможност няма. След арестите, извършени непосредствено след 22 юни 1941 г. и изпращането на много комунисти в лагери, дори доскорошни техни привърженици категорично отказват да приютят „опасни елементи” в домовете си.
Ентусиазмът в Съветския съюз обаче е голям. Събрани са близо стотина политемигранти, които започват обучение първо край Москва, а след това в секретната вила „Делта” край Севастопол. Първи, на 5 и 25 август 1941 г. тръгват подводничарите. От тримата командири на групи заминава само Радойнов. Край устието на Камчия не ги очаквали никакви партизански отряди. Голяма част от подводничарите били заловени или загинали скоро след слизането си на българския бряг.
Още по-тъжна е съдбата на парашутистите, изпратени главно през септември-октомври 1941 г. Те скачат направо в бездната на смъртта… Първата група долита на 3 август, но попада в Турция, където част от нея е заловена и предадена на българските власти. На 14 септември се спуска втората група, а малко по-късно в Добруджа скача и третата група. Веднага е разкрита и всички участници в нея загиват. На 18 септември четвъртата група се приземява край Трявна. Живи са заловени Август Попов, Лъчезар Аврамов и още неколцина, другите са убити.
С огън си пробива път
само Стойо Неделчев – Чочоолу, който единствен успява докрай да изпълни задачата, с която е изпратен и по-късно да създаде и оглави партизански отряд. Петата група, хвърлена в Хасковско, също има трагична съдба. А шестата, водена от Йордан Кискинов, води сражение край село Копривлен, Неврокопско (Гоце Делчевско), в което загиват почти всички от нея, заедно с командира Кискинов – легендарен четнически водач от 1923-25 г.
Имената на голяма част от парашутистите и подводничарите се срещат и като участници в Испанската гражданска война, и в други операции в горещи точки. Те сякаш са били „пушечното месо на революцията”, изпращано да воюва за „светлия комунистически идеал” навред по света. И да загива… Когато идва осъзнаването от безсмислието на парашутните групи, останалите са включени в Бригадата със специално назначение, изпратена в окопите пред Москва Такава е орисията и на стотици други чужденци – политемигранти в СССР – испанци, австрийци, французи, поляци, унгарци, румънци. Те са включени в Интернационалния полк към Бригадата със специално назначение. Оцелелите при отбраната на Москва са изпратени към техните държави. Много самолети са свалени от зенитната артилерия, от другите повечето са избити още при стъпването на родна земя… ”Пушечното месо на революцията” дава своите жертви и след прекратяването на полетите за България. Лилия Карастоянова, спасена като дете на разстрелян септемвриец от Лом, израснала в Съветския съюз, журналистка от в. „Комсомолская правда”, загива като партизанка, изпратена в немския тил. Такава е съдбата и на Асен Драганов. Жорж Пашов загива при Смоленск, след като четири години по-рано в Испания е убит брат му Карл. Братята Кремен и Огнян Михайлови са ранени тежко пред Москва. Повече късмет има дъщерята на Тодор Павлов – д-р Вяра Давидова, която много пъти е прехвърляна, за да лекува ранени партизани, но остава невредима…
А какво става в България? Вранчев си спомня: „За нас беше от изключителна важност да издирим оцелелите парашутисти и подводничари. Но Емил Марков още нищо не знаеше за тяхната съдба. Той изказа само предположение, че ще се положат максимум усилия те да бъдат въведени в организирането на предстоящата военнополитическа съпротива, като бъдат привлечени в София… Емил изрази огорчението си от още непреодоляното смущение и страх сред хората и партийните кадри. Разказа няколко случая, когато на опитите на близките му да му намерят квартира, те се натъквали на твърд отказ…”
