15 години България в НАТО
През 1952 г. генерал Дуайт Айзенхауер подава оставка като първия Върховен главнокомандващ на Съюзническите сили на НАТО в Европа (SACEUR), за да стане 34-ят президент на Съединените щати. От този момент нататък и през цялата Студена война всеки американски президент, който сяда около масата на Северноатлантическия съвет, потвърждава непоклатимия ангажимент на САЩ към Северноатлантическия договор и духа на Алианса. Съединените щати силно вярват в консултативната сила на НАТО и в ползата от обсъждането на глобални проблеми със съюзниците.
Макар и да не е поставено като изискване, американските представители винаги информират Съвета за разговорите със Съветския съюз, както и за други договори, като например за контрола над въоръженията, и докладват в Съвета за посещенията и двустранния обмен със страни от Варшавския договор.
За какво говорят американските президенти по време на заседанията на Съвета?
Президентът Ричард Никсън, например, взема думата на Съвета, който в случая се занимава с проблемите на околната среда, и инициира създаването на Комитет по предизвикателствата пред съвременното общество. Това е научно-изследователска програма, фокусирана върху екологичните проблеми. А президентът Джордж Хърбърт Уокър Буш (1989 – 1993 г.), който встъпва в длъжност в края на Студената война, настоява НАТО да изпрати ясен сигнал и да „протегне ръка за приятелство“ към бившите противници.
За НАТО работят не само американските президенти и генерали. Филмови режисьори, учени, историци и хиляди американци, пряко или косвено, полагат усилия за подобряване на трансатлантическите отношения и за запазването на мира и сигурността.
Какво мотивира САЩ да участват в създаването на трансатлантическия съюз и да станат държава депозитар на Северноатлантическия договор? На този въпрос отговаря на 24 август 1949 г. президентът Хари Труман: „Чрез този договор ние не само се стремим да предпазим свободата си от агресия и от използването на сила срещу северноатлантическата общност, но също така активно полагаме усилия да насърчаваме и съхраняваме мира в целия свят“.
След края на Студената война Съединените щати се оказват безспорна суперсила. Те притежават могъща армия, процъфтяваща икономика и са безспорен морален лидер в следвоенния период. Преди и по време на Първата световна война САЩ се опитват да популяризират интернационализма на световната сцена, но в крайна сметка надделява политиката на изолационизъм. Това е резултат от дълбоката почит на американците към първия президент на САЩ Джордж Вашингтон, който предупреждава младата нация, че „не трябва да се заплита с никакви съюзи“.
На 12 март 1947 г. обаче в прочутата си реч президентът Хари Труман лансира така наречената „Доктрина Труман“, която извежда американската външна политика от изолационизма и си поставя за цел противопоставянето на съветската геополитическа експанзия по време на Студената война. Първата стъпка в реализирането на тази съвсем нова политика е направена на следващата година през юли, когато Конгресът гласува икономическа и военна помощ в размер на 400 млн. долара за Гърция и Турция, за да не бъдат превърнати в сателити на СССР. По-общо казано, доктрината на Труман предполага американска подкрепа без военна намеса за страни, за които се твърди, че са заплашени от съветския комунизъм. Доктрината става основа на американската външна политика и през 1949 г. довежда до формирането на НАТО.
През април 1948 г. е обявен „Планът „Маршал“. Официално планът се нарича „Европейска програма за възстановяване, мащабна инициатива за подпомагане на европейските икономики и за възстановяване на разрушения от войната континент“. Американското правителство предоставя 13 млрд. долара (около 130 млрд. по курс от 2016 г.) безвъзмездна помощ за възстановяването на Европа след края на Втората световна война. През юни 1948 г. Сенатът приема резолюцията на сенатора Артър Вандерберг, която ще промени окончателно хода на американската външна политика и ще я отдалечи завинаги от изолационизма. Резолюцията позволява на САЩ да участват конституционно в система за взаимна отбрана в мирно време.
През 1948 г. в Пентагона започват тайни разговори с британски, канадски и американски представители. В тези разговори се включват и други бъдещи съюзници, и в крайна сметка се полагат основите на Северноатлантическия договор. Американските преговарящи трябва да действат много внимателно, защото изолационистките тенденции в американското общество и в Сената все още са много силни.
През 1948 г. година обаче в Европа се случват събития като Блокадата на Берлин и комунистическия преврат в Чехословакия, които променят американските възгледи за ситуацията на континента. На 4 април 1949 г. държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън подписва Северноатлантическия договор от името на Съединените щати. Сенатът ратифицира договора през юли, а в края на същия месец президентът Труман и държавният секретар Ачeсън полагат подписите си под Инструмента за присъединяване, което прави САЩ основател на НАТО.
Голямото военно семейство
Поради огромните си мащаби и военни възможности САЩ играят основна роля при формирането на първата интегрирана военна структура в НАТО. След избухването на войната в Корея страните от Алианса се опасяват, че ако Съветският съюз е решил да наложи влиянието си в държава от Азия, може да реши да направи същото и в Европа. Съюзниците се договарят да преосмислят групите за регионално планиране, за да направят военните структури на организацията по-ефективни. Те решават да създадат една интегрирана военна структура, начело с един обединяващ командир, който да подготвя съюзническата отбрана на европейския театър. През 1950 г. Северноатлантическият съвет разпуска Регионалните групи за военно планиране в полза на интегрираното военно командване. Създадена е длъжността Върховен главнокомандващ на Съюзническите войски в Европа (SACEUR).
През 1952 г. след продължителни политически консултации Съветът одобрява създаването на Съюзно командване за Атлантическия океан (SACLANT) в Норфолк, Вирджиния, САЩ. То се ръководи от адмирал от американския флот. На 19 юни 2003 г. SACLANT се превръща в Съюзно командване по трансформацията (ACT).
Една от задачите на новосъздаденото интегрирано военно командване на НАТО е да насърчава духа на сътрудничество между военнослужещите от държавите членки. Предприемат се най-различни инициативи, включително и детайлно запознаване на войските с вида на униформите и званията на военнослужещите от всяка армия в Алианса. Както вече знаем, първият Върховен главнокомандващ на съюзническите войски в Европа (SACEUR) е генерал Дуайт Айзенхауер, когото всички наричат Айк от времето на Втората световна война, когато той командва Съюзническите войски в Европа.
Всички SACEURS са от въоръжените сили на САЩ. Те са четиризвездни генерали и адмирали от сухопътните войски, от военновъздушните и военноморските сили. SACEUR работи във Върховния щаб на Съюзническите сили в Европа (SHAPE) в Касто, близо до Монс, Белгия. Върховният щаб на Съюзническите сили в Европа (SHAPE) е щабът на операциите на Съюзното командване на Организацията на Северноатлантическия договор (ACO). От 1951 до 2003 г. SHAPE е щабът на Съюзното командване в Европа (ACE). От 2003 г. е щаб на Съюзното командване по операциите, което контролира всички мероприятия на НАТО по целия свят.
