Автор: Явор Райчев
През този месец испанската област Каталуния отново е арена на протести и яростни сблъсъци между местните сепаратисти и силите на реда. Има десетки ранени и арестувани. Конфликтът в Барселона може да бъде разбран само ако погледнем назад във времето към неговите корени. Непосредствено след падането на диктатора Франко политическите сили се договарят страната да тръгне по пътя на автономните области, като тяхното съществуване е гарантирано в испанската конституция от 1978 г. Една част от тези области са исторически, като Каталуния, Навара, Баската страна и т.н, докато други са създадени след падането на Франко по чисто политически или икономически причини.
Каталуния е автономна област, чийто статут е гарантиран през 1979 г. от закон, приет почти единодушно с над 88% процента от гласовете. През 2005 г., каталунския парламент гласува предложение за промяна на автономния статут на Каталуния и го изпраща в Генералните Кортеси. Долната камара на испанския парламент го приема, като единствено испанската Народна партия е против. Нейни представители сезират и Конституционния съд, който открива в този документ 14 противоконституционни члена с решение от 2010 г.
Политиците обаче не чакат съда да се произнесе и след договорки между Сапатеро и сепаратистките лидери, предложението е гласувано и в двете камари, въпреки че Народната партия отново е против. След това то е одобрено на референдум в Каталуния. Накратко, новия статут на Каталуния от 2006 г. разширява значително компетенциите на автономните власти. Той дефинира Каталуния като нация със собствени национални символи като флаг, химн и национални празници. Когато през 2010 г. испанския Конституционен съд взима своето решение, по-крайните сепаратисти започват т.нар. Ел Процес – процес за извоюване на независимост от Испания. Кулминацията на Ел Процес е незаконният референдум за независимост, организиран от тогавашния каталунски лидер Карлос Пудждемон. Испания е принудена на приложи член 155 от Конституцията, поемайки временно функциите на каталунското правителство, което е обвинено в бунт, подстрекаване към бунт, държавна измяна и основните действащи лица са арестувани. Насилието, което виждаме през този месец по каталунските улици, е резултат от обявяването на присъдата на каталунските лидери, замесени в тези престъпления.
От Бенедикт Андерсън и Антъни Смит знаем, че нациите се създават целенасочено от външни и/или вътрешни сили, каквито са местните интелектуалци и политици. А в Каталуния те водят методично такава политика още от падането на Франко.
Испанските политици направиха редица отстъпки пред националистите, като една от тях е в сферата на образованието. Испанската държава не контролира какво се преподава в училищата на автономиите. Учебниците по история в Каталуния предлагат една доста екзотична интерпретация на испанската история, в която войната за испанското наследство от 1701-1714 е представена като война между Каталуния и Испания, за каквато между другото е представена и Гражданската война от 1936-1939 г. На пръв поглед това може да предизвика смях у непредубедения читател, но ако се поставим на мястото на едно каталунско дете нещата придобиват друго измерение. Ако от най-ранна детска възраст се изучава каталунски език като роден, а испанският – като чужд, веят се каталунски знамена, честват се каталунски празници, пее се каталунския химн и се учи, че Испания от векове воюва с Каталуния, то детето логично започва да се пита какво общо има с Испания и дори защо е част от нея.
Каталунски политици, радикализирани граждани и вероятно чужди страни разпространяват и откровени лъжи и заблуди, с които облъчват местното население. Пудждемон обяви, че е парадокс, че той е на свобода, а неговите колеги са затворени. Всъщност парадокс няма – той избяга в Брюксел, а неговите колеги останаха в Испания и бяха осъдени. Те от своя страна разказаха твърде малко за организацията на референдума, не обясниха откъде са дошли бюлетините и урните, но са сигурни, че публични средства не са използвани. Някои от основните лъжи в дискурса са:
• „Каталунците са обединени и се борят за независимост“ – според социологически проучвания, включително и каталунски, броят на желаещите независимост от Испания е не повече от 50%, което отговаря и на резултатите от проведените четири избори за 8 години в Каталуния, където сепаратистките партии не получват по-голяма подкрепа от 50%.
•„Каталуния е подтискана от испанското правителство“ – Каталуния всъщност е един от основните стълбове на испанската икономика и има по-широка автономия от повечето региони в Европа
• „Каталуния се бори за демокрация“ – Каталуния желае да наложи независимост над половината от населението, което не подкрепя идеята.
•„Каталуния ще получи международно признание и ще остане в ЕС автоматично“ – беше ясно от самото начало, че независима Каталуния няма как да стане автоматично член на Евросъюза, а логично, нито една страна не подкрепи едностранното обявяване на независимост.
В социалните мрежи пък са често срещани снимки на полицейско насилие, за което се твърди, че е от протестите в Каталуния, но всъщност изображенията са от протестите в Чили или от други страни.
Кой е отговорен за случващото се? Разбира се би било лесно да стоварим цялата вина за случващото се само на една от двете страни. Каталунските политици са виновни, че са злоупотребили с автономията си, а испанските им колеги – с това, че им предоставят все по-широки свободи. В хаоса има опасност и да се прибегне до обяснения от рода на „ако каталунското правителство не беше направило еди какво си, сега всичко щеше да бъде наред“ или „ако испанското правителство беше признало независимостта, сега всичко щеше да бъде наред“. Въпреки всичко обаче, има основание да се смята, че основната отговорност за сегашната ситуация носят испанските политици. Те са тези, които допуснаха да се стигне до сегашното състояние, заслепени от краткосрочни дивиденти. Те са тези, които смятат, че каталунската криза е конституционна, а не политическа. И тъй като вече се изписа достатъчно за Сапатеро и Рахой и с какво те са допринесли за кризата, редно е да обърнем внимание и на сегашния премиер Педро Санчес, който за момента е последният в редицата испански политици, предприемащи зле обмислени действия.
При сегашното състояние на нещата отговорът е по-скоро отрицателен. Най-вероятно ще се реализира един от следните три сценария. Според първия, който е най-вероятен, общественото напрежение ще утихне, нещата ще потекат по старому и каталунските сепаратисти ще продължат да бъдат удобен партньор и патерица, макар и по-прикрито, за всяко правителство, било то ляво или дясно, както до сега. Нещата временно ще се уталожат, но поляризацията в испанското и каталунското общество ще продължи, което ще е предпоставка за още по-голямо отчуждение, навярно водещо до нови кризи и насилие.
Възможно е и друго – Испания да вземе твърди мерки срещу Каталуния под въздействие на голямото обществено недоволство и испанските националисти. Първоначално това би предизвикало недоволство в Каталуния, но ефекта може да бъде смекчен, ако се направят необходимите усилия да се разяснят причините и ползите от това Каталуния да остане в Испания. Това изглежда да е най-правилния път за момента, въпреки че вероятността той да бъде избран е малка. И най-сетне, Испания може да се съгласи на референдум за независимост, надявайки се да го спечели. Опита обаче показа, че това е рисковано. Въпреки че референдума за независимост на Шотландия бе победа за Камерън, референдумът за оставане в ЕС беше грандиозен провал, а подобен стратегически провал в Каталуния може да отприщи неконтролируема сепаратистка вълна в Европа и другаде.
Каталунският национализъм винаги е бил катализатор за испанския национализъм, който в ултрапрогресивна и предимно лява Испания почти 40 години беше подтискан като израз „фашистки“ или „франкиски“ идеи. Някои от автономните региони обаче са силно про-испански. В Андалусия, Кастиля Ла Манча, Кастиля Леон, Ла Риоха, Мадрид и други все повече път си прокарват идеите за едно силно централно правителство, което да сложи край на квазифедеративното устройство, което сега де факто има страната.
