Автор: Росица Цонева
Историческите книги са по принцип увлекателно четиво, но под перото на проф. Иван Илчев, всяко издание е събитие. Вече са в книжарниците двата тома на „Розата на Балканите” на сладкодумния преподавател в Софийския университет. Това наистина е една приказка за България през годините – до края на 19-и век в първия том и през 20-и – във втория. Авторът не крие амбицията си да стигне до всеки български читател. Така че, който я сложи в библиотеката си, да знае, че и децата, и внуците му ще имат не само популярно, вкусно четиво за повече от 1300 г. назад на българската земя. Но и нещо като енциклопедия, справочник за историята ни. Името на историка гарантира истинността на написаното, само по себе си отрицание на порива на някои през годините за пренаписването на историята. За мотива му да напише „Розата на Балканите” публикуваме собствените му думи:
„Десетилетия наред съм изчитал с любопитство многобройни изследвания на нашата история, преди да ми хрумне да напиша тази книга. И защо се захванах с нея? Истории на България – дал Господ! Но все ми се струва, че я няма историята, която българинът – не специалистът историк, а влюбеният в миналото на своя народ – заслужава. Не книга, която ще подхранва у него лъжлива мания за величие. Нито пък такава, която да се вайка над изтърваните шансове и окаяното ни положение днес. А история интересна, история, донякъде поне честна и уравновесена, история, която да се чете като роман. Искаше ми се да нарисувам картина, по-различна от обичайно поднасяната в научните издирвания. Не съм сигурен колцина от сънародниците ни сега могат да се огледат в историческите проучвания и да кажат: „Това се отнася за мен”. История, която да не съдим с днешните ни мимолетни пристрастия, а която да обглеждаме любовно и с разбиране. Да се отдалечим от нея и да присвием очи, за да опитаме да разберем цялото, което се крие зад донейде хаотичните факти, събития и непредсказуемите действия на отделни личности.”
От дистанцията на времето и с намигване към това как употребяваме понякога историята, като неглижираме тънката нишка и приемственост на всички нейни събития и пряката проекция върху днешния ни живот, авторът се е подпрял на стиха на мъдреца – поет Валери Петров:
Бледнее обидата, стихва кошмара,
когато спокойно си каже човек,
че всъщност не днеска изял е шамара,
а в третата четвърт на ХХ-ия век.
Двата тома разказват още от далечното минало, от траките до XX в., като в главата „Селската държава (1878–1912)” се отделя специално внимание на Българската войска, на темата преселвания и изселвания в българските земи, на Съединението, в която авторът разказва за войната на капитаните срещу генералите и за темата как лекуват ранените през войната, българската криза и българите извън границите на България. И продължава във 2-ри том до последните събития в края на 20-и век.
За мото в книгата си авторът използва мисълта на Милорад Павич като знак за краткостта и ефимерността на човешкото ни присъствие на Земята: „Всички ние сме зидари на времето, гоним сенките и хващаме водата за пъпа”…
Проф. д.и.н. Иван Илчев е историк, ректор на СУ „Св. Климент Охридски” (2007–2015 г.), член-кореспондент на БАН
