На театър, за да зададем въпросите си

Автор: Росица Цонева
Един спектакъл в афиша на Народния театър „Иван Вазов”, премиера от последния сезон, набира скорост, т.е. увеличава зрителите си. И не само защото зрителите в камерната зала са повечето млади хора, но и вълната на интерес много прилича на онази към култовото представление на тази сцена – „Хъшове”. 

Паралелът е и затова, че авторът Константин Илиев (с Хердерова награда за цялостно творчество и „Аскеер” 2017-а за цялостен принос към театъра) е сложил „на масата” световни проблеми, за които поколения търсят отговор. Но редом и тези от нашите си, български работи. До корена, на който повечето историци дълбаят, а не стигат. Авторът е бръкнал в незарастващи национални рани от тъмните страници на историята ни. И през целия текст – с любопитство към границите на възможностите на човешкия мозък да разбули понятието вечност… 

Разговорът е и за теориите, които са водели или заблуждавали света, за смисъла и безсмислието на революциите, за някогашното и днешното неравенство. И зрителят вижда и чува и Левски, и Ботев, и Димитър Общи, и Достоевски, и Кант, и Гарибалди… Защото драматургът и режисьорът Явор Гърдев му поставя условие: да остави пред залата реалния свят и да скочи в сюрреалистичния на отвъдното. Такова е и заглавието на пиесата – „Наблюдателите. Хипотеза за отвъдното”. Какво е да гледаш отгоре всичко: в миналото, в днешното и в бъдното… Обръща се гледната точка за важни събития в света, в България. И като че ни се привижда и втори шанс, могли сме и иначе, да преобърнем събитията, да напишем инак историята. 

Ще ти се или да прочетеш текста, или да гледаш пак спектакъла. Защото запълва дефицита и на авторитети в наше време, на светли глави, с които да си свериш часовника и да зададеш въпросите си. И е реплика на казаното на герой на Достоевски, че щом няма Бог, значи всичко е позволено. Константин Илиев отрича презумпцията за безнаказаност, но смята, че механизмът на възмездието е далеч от представите и на вярващи, и на атеисти. Спорът е между Достоевски (на Йосиф Шамли) и другите герои, отдавна напуснали нашия свят. Което в театъра е възможно. И в пиеса, която завършва с репликата на Хаджи Станьо Врабевски (в яркото изпълнение на Христо Петков): „Нема, край нема! Безкрай!”

Букет от награди се изсипа на театралните награди „Аскеер” тази година за представлението. За изгряваща звезда – на Ненчо Костов за ролята на Левски, на Свила Величкова – за костюмите, на Калин Николов – за театралната музика, на Явор Гърдев – за режисура и за сценография – на Никола Тороманов. За самия автор навремето големият режисьор Леон Даниел беше казал, че цял живот пише едно произведение, дълго произведение с „продължение” – и то е, както при повечето сериозни писатели, човешката комедия на времето, в което живеем. Само дето е тъжно, много тъжно, че в спектакъла в неделя великолепният театрален и киноактьор Йосиф Шамли, награден два пъти с  „Аскеер”, изигра последната си роля…