Един въпрос, който измъчваше българската дипломация през последните месеци, бе коя от съседните на Северна Македония държави ще избере новият президент Стево Пендаровски за първата си визита. Вероятно същият въпрос са си задавали и другите комшии, най-вече заради очакването подобно посещение да е знак за приоритета, който Скопие отдава на държавата домакин в сравнение с другите. Знам, че този въпрос е стоял в един момент и в българското президентство, особено когато стана ясно, че обещаната визита на Пендаровски в София през септември няма да се състои и че визитите му в чужбина до Нова година са подредени плътно. При това все към дестинации, които са извън непосредственото съседство. Което пък създаде оправданото впечатление, че Пендаровски ще внимава изключително много в избора си, когато почне да стяга куфарите си за пътуване наоколо.
Но и да не е искал да стане така, обстоятелствата накараха президента на Северна Македония предсрочно и в известен смисъл спешно, да избере за първа своя съседска визита столицата на Албания Тирана. Как да му се сърдиш, че е предпочел тях, пред когото и да било друг. И двете държави бяха в очакване да получат дата за начало на предприсъединителна процедура към ЕС. И двете се надяваха през този октомври да са решили въпроса. В Тирана имаше известни съмнения, че събирането на Албания и Северна Македония в тандем дразни бюрократите в Брюксел, които настояваха при оценката на напредъка на всяка от тях те да бъдат разглеждани поотделно. Някои от министрите на външните работи открито заявиха, че ако се стигне до решение за начало на преговорите, биха предпочели да „пуснат” Скопие, а не Тирана Такава е и традиционната практика в ЕС – дори държавите да се движат в пакет, те да бъдат оценявани сами за себе си.
Обратно, в Скопие пък недоволстваха, че компанията на Албания може само да попречи на Северна Македония да започне преговорите. С аргумента, че край Вардар отдавна вече били напълно готови, докато албанците изоставали в реформите. На всичко отгоре и демокрацията там била недоразвита, ето – и избори бойкотират, пък и на президента си не вярват и искат да го свалят, и т.н. Докато в Скопие непрекъснато получавали потупвания по рамото, хвалят ги за напредъка, политици и държавници им гостуват и им казват „браво”. Пък и Преспански договор подписаха, името си смениха, какво повече. Ако погледнем реално, вече цели 14 г. им се случват всички тези неща, а дата няма и няма. Но иначе такова едно самочувствие на победители, от което ти идва да се разплачеш и което след неуспеха в Брюксел се превърна в дълбоко разочарование. Толкова дълбоко, че в един момент и политическият елит, и обикновените хора изпаднаха в ярост, обвинявайки всекиго и всички за провала. И най вече, разбира се, онзи Емануел Макрон от Париж. Покрай него и другите от ЕС, пък и нас като страна членка. Не си правят сметката, че може пак да дойде момент да ни искат подкрепа.
Ще изпреваря логиката на текста и ще кажа, че може би заради всичко това в Тирана Пендаровски ясно заяви, че никога в речника или в мислите си той не е виждал разделянето на Северна Македония от Албания по евроатлантическия път. Може и да имат различно ниво на подготовка, на изпълнение на критериите за членство, но те вече имат практика да са заедно. Така, както бяха заедно в т.нар. Адриатическа лига, където заедно с Хърватия изпълняваха стандартите за НАТО, помагайки си една на друга. Заедно отидоха на срещата на върха на Алианса в Букурещ през април 2008 г., когато Албания и Хърватия получиха покана, а Република Македония изостана поради ветото на Гърция. И сега гледа с надежда към 2 и 3 декември, когато в Лондон на Срещата на върха на НАТО се надява да получи покана за Алианса. Като по този начин се възстанови една несправедливост отпреди 11 години. И нещо друго, което ми разказаха тези дни в Скопие: на срещата с лидерите на парламентарно представените партии след неуспеха в Брюксел, домакинът, президентът Пендаровски, слушайки вайканията на този и онзи какво ще стане от тук нататък, той, политикът от новото поколение, ясно и категорично е казал: гледайте от гоненето на дивото да не изпуснем питомното Членството ни в НАТО не е още напълно сигурно, до началото на декември имаме малко време, да не пропилеем и този шанс в чудене какво да правим с датата ни за преговори в ЕС. Все още има държави, които не са ратифицирали Протокола за членство в Пакта, а има опасения, че може и да не го направят. Втори провал за НАТО ще означава още по-тежък удар от този в Европейския съвет. Така че, да се хващаме на работа!
Така че ако е имало приоритетен аргумент за избора на Пендаровски да отиде в Тирана, това е общото с албанците недоволство от решението на Европейския съвет, но и необходимостта да чуеш „приятеля в бедата” как да се върви нататък. Затова Пендаровски се срещна с колегата си Илир Мета, както и с други местни политически величия, вдъхвайки си взаимно кураж в очакване на следващите събития.
Но има и нещо друго, естествено, което е македонска специфика – наличието на сериозна албанска етническа общност в страната, която вече конституционно гарантира мястото си като държавнотворна, а езикът й стана втори служебен за цялата територия и във всички институции на Северна Македония. Винаги съм го казвал: ако има някакъв обществен или етнически фактор край Вардар, който през цялото време на прехода в държавата да е бил твърдо зад идеята за членство в НАТО и в ЕС, това са били местните албанци. „Патриотичните игри” на режима на Никола Груевски, които хвърлиха страната в международна изолация, никак не им бяха по вкуса. Те, албанците в Северна Македония преживяха може би по-тежко отказа за начало на преговори, отколкото своите съграждани. Но за разлика от тях не превърнаха своето разочарование в шумни прояви, придружени от яростни закани. Просто мълчаливо дадоха знак, че не се отказват от идеята да работят за членство в ЕС и по-нататък. Някак си по-обрани са албанците, някак си са по-здраво стъпили на земята, по-прагматични са. Имат си някакви свои сметки, разчистването на които те свързват с бъдещото членство в НАТО и в ЕС. И работят за това.
В Тирана двамата президенти Стево Пендаровски и Илир Мета дадоха ясно да се разбере, че не приемат държавите им да бъдат включвани в регионални проекти като „преддверие” на ЕС или като някаква „мини” форма на интеграция. Членството в Европейския съюз няма алтернатива и затова двамата президенти призоваха за спешно свикване на извънредна Среща на върха на страните от Западните Балкани, на които подобни алтернативи да бъдат отхвърлени. Предполагам, че са имали предвид да не се чака следващото Председателство на ЕС от страна на Хърватия, в рамките на което да повторят срещата за Западните Балкани от София. Пендаровски съобщи, че Скопие предлага своето домакинство на подобен форум, на който да бъдат разгледани и перспективите за процеса на разширяване на ЕС, както и мерките за укрепването на добросъседството в района. В предложението на двамата президенти не се уточнява кои алтернативи са неприемливи, но вече се появиха гласове, че най-вероятно става дума за идеята, лансирана от сръбския президент Александър Вучич, който заедно с премиерите Еди Рама от Албания и Зоран Заев от Северна Македония афишира проект за някаква форма на митнически съюз на трите държави. В него някои видяха опит за възраждане на „четвърта Югославия”, както я нарече бъдещият премиер на Косово Албин Курти, други категорично заявиха, че какъвто и да е регионален проект без участието на Косово е обречен на неуспех. Впрочем и Зоран Заев посочи, че членството на Северна Македония в ЕС е без алтернатива, та си мисля, че идеята на Вучич може и да угасне, преди да се е задвижи.
