В предишния брой разгледахме възможностите за разнообразяване на газовите доставки за България, а сега се спираме на ролята на нашата страна като транзитьор на природен газ. Традицията в това отношение е дълга. Преносът на руски газ през България за Турция по Трансбалканския газопровод започва през 1988 г., за Гърция – през 1994 г., а за Северна Македония – през 1995 г. Газотранспортният оператор „Булгартрансгаз“ разполага с 953 км транзитни тръбопроводи с 6 компресорни станции, позволяващи преноса на общо 17,8 млрд. куб. м за споменатите три държави. Основната дестинация на газа, преминаващ през България, е Турция. Резкият спад на вноса на руски газ в тази страна през последните месеци води и до намаляване на транзита през България. За 2018 г. Булгартрансгаз е пренесъл общо 14,3 млрд. куб. м – спад с 12,7% спрямо 2017 г. По дестинации преносът през 2018 г. е за: Турция – 10,76 млрд. куб. м, за Гърция – 3,29 млрд. куб. м, и за Северна Македония – 254 млн. куб. м. А през първото тримесечие на 2019 г. транзитът за Турция се срива с още 63% спрямо същия период на 2018.
В периода 2007–2014 г. Русия имаше планове за рязко увеличаване на ролята на България като транзитьор. Това щеше да стане чрез строежа на тръбопровода „Южен поток“ с капацитет от 63 млрд. куб. м годишно, който да прехвърля руския газ през Черно море на българска територия и оттам – през Сърбия и Унгария до Централна Европа и Северна Италия.
През 2014 г. обаче този проект се провали
защото не отговаряше на изискванията на енергийното законодателство на ЕС, а Европейската комисия не бе склонна да направи за него изключение от тези изисквания. Оттогава „Южен поток“ се превърна за проруското енергийно лоби в София в това, което някога е била Санстефанска България за националистите в страната – несбъдната мечта, но и ориентир, задаващ посоката на бъдещите усилия.
Реализацията на проекта „Турски поток“ за директен пренос на газ от Русия до европейската част на Турция доведе до силен натиск върху България за обръщане на посоката на транзита – вместо от север на юг газът да тече по Трансбалканския газопровод от юг на север, а след това от гр. Провадия да се отклони на запад към границата със Сърбия. Според плановете на Москва по това трасе от началото на 2020 г. трябва да бъдат пренасяни 15,75 млрд. куб. м газ от втората тръба на „Турски поток“. Проблемът на „Газпром“ е, че транзитът по Трансбалканския газопровод в посока север–юг е фиксиран в договор, изтичащ през 2030 г. В него има клауза „пренасяй или плащай“. Руската компания е задължена да плаща за транзита, дори и той да не й е необходим, след като заработи „Турски поток“.
През 2018 г. България реши да се впише в новите планове на Русия за промяна в маршрутите за износ на газ. Трансбалканският газопровод трябва да заработи в реверсивна посока, а от гр. Провадия до границата със Сърбия да се изгради нова отсечка с дължина 484 км. На пръв поглед този план трудно може да се реализира, защото би се сблъскал със същите пречки, които провалиха „Южен поток“.
Новият „Балкански поток“
както го нарече българското правителство, обаче има две съществени отлики. Първо, става дума за пренос на много по-малък обем руски газ – 3–4 пъти под капацитета, който някога бе заложен за „Южен поток“. И второ – „Балкански поток“ ще бъде изцяло собственост на „Булгартрансгаз“, докато „Газпром“ притежаваше дял от 50% в българския участък на „Южен поток“. Така при новото съоръжение се постига изискваното от законодателството на ЕС разделяне между собствеността върху тръбопровода и върху пренасяния по него газ.
Финансовите разчети на българското правителство са, че за период от 20 г. печалбата от „Балкански поток“ ще бъде по-голяма от гарантирания приход от 1,4 млрд. лв., който би дошъл от съществуващия договор за пренос на руския газ от Румъния през България за Турция. Това би трябвало да се постигне заради по-дългия маршрут на транзита и по-дългия срок, в който ще бъдат реализирани приходи. Изчисления на в. „Капитал”, базирани на открити източници, обаче показват, че общият приход от преноса на газ по „Балкански поток” за 20 г. ще бъде 6,81 млрд. лв., а разходите – 6,17 млрд. лв. с ДДС, като 3,54 млрд. лв. от тях са за строежа на тръбопровода и компресорните станции плюс лихвите по кредита, а 2,63 млрд. лв. са експлоатационните разходи на съоръжението за този период. Така печалбата от новия газопровод излиза само 640 млн. лв.
Рентабилността на „Балкански поток” е застрашена и от възможността сериозна част от неговия капацитет да остане неизползвана. Не е сигурно дали Европейската комисия ще разреши 90% от капацитета на съоръжението да бъдат използвани само за пренос на руския газ, идващ от „Турски поток”. А и трите фирми, които сключиха договори за ползване на „Балкански поток” („Газпром”, „Булгаргаз” и унгарската МЕТ груп), възнамеряват да правят точно това.
През последните няколко години пазарът и транзитът на газ в България се влияят от две основни тенденции. От една страна е
желанието на „Газпром“ да запази монополните си позиции
и твърдото намерение на Русия да заобиколи Украйна при газовите доставки за ЕС и Турция, а от друга – натискът на Европейската комисия за демонополизация на газовите пазари и газовия пренос. България се оказва между Москва и Брюксел, между дългата традиция на руската доминация и императива на членството в ЕС. Поради това съдбата на газовите доставки за и през България до голяма степен зависи от приливите и отливите в отношенията между ЕС и Русия в енергийната област.
От 2012 г. чак до май 2018 г. Еврокомисията водеше продължително разследване срещу „Газпром“ по подозрение в злоупотреба с монополно положение на пазара. То завърши със споразумение вместо с глоба за руската компания. Блокирането на проекта „Южен поток“ през 2014 г. бе връхна точка в конфронтацията между Брюксел и Москва, а решението на Еврокомисията да разреши на „Газпром“ да ползва почти целия капацитет на газопровода ОПАЛ от октомври 2016 г. бе знак за помирение. Но през септември т.г. след жалба от полската държавна газова компания Съдът на Европейския съюз отмени това разрешение и „Газпром“ отново бе ограничен до ползване само на 50% от капацитета на ОПАЛ. Това показва, че дори и в моменти, когато Еврокомисията е по-благосклонна спрямо Русия, отделните държави членки могат да използват правните механизми на ЕС, за да наложат рестрикции върху руските газопреносни проекти.
Българският газов пазар е малък и не особено еластичен
поради което не е привлекателен за навлизането на нови играчи. Това е един от факторите, поддържащи монопола на „Газпром”. Същевременно трябва да се има предвид, че за българския пазар са предназначени едва 1,5% от износа на руския енергиен гигант за ЕС и Турция и „Газпром” се интересува много повече от преноса на газ през България, а не толкова от преките продажби в страната. Влиянието на руската компания в София се дължи на много фактори – географията, дългата традиция на българско-руските газови връзки и личните контакти, заварената след 1989 г. енергийна инфраструктура. В наши дни „Газпром” също намира начин да гради лоби в България и да мотивира свои поддръжници сред висшия мениджмънт на българската енергетика. Големите инфраструктурни газови проекти на Русия много често почиват не толкова на икономическа, колкото на геополитическа и лобистко-корупционна логика. Парадоксът е, че субсидиите на ЕС имат същия ефект – изкривяване на пазара. Те обаче са единственият начин България да изгради така нужните й за диверсификация на доставките интерконектори със съседните страни.
В заключение – българският газов пазар е малък, поради което трябва да се отваря и да се интегрира с пазарите в региона и в ЕС като цяло. Ролята на България като транзитьор е важна както заради наличната транзитна инфраструктура, така и заради ключовото място на страната в плановете на „Газпром“ за пренос на газ до Европа в обход на Украйна. Създаването на газовия хъб „Балкан“ изглежда нереалистично поне в следващите няколко години, но България би могла да играе ролята на мост между гръцките и турските терминали за втечнен газ и потребителите в Сърбия, Молдова и Украйна.
Статията е част от доклада „Между Москва и Брюксел: България на газовата карта на Европа“, написан от Пламен Димитров и Димитър Бечев за Института за европейски политики.
