Преди три десетилетия, на 9 ноември 1989 г., става символното събаряне на Берлинската стена, разделила не само Германия, но и света за повече от 40 г. В романтични кадри се вижда как граждани от двете страни на бастиона блъскат с чукове бетонните блокове и дори с голи ръце отчупват парченца от страховития символ на Студената война. Но дали това наистина би било възможно, ако по върховете на световната политика не е взето решението за края на
разделението на света
На 7 октомври 1989 г. лидерът на СССР Михаил Горбачов присъства на честване на 40-годишнината от създаването на Германската демократична република. Заедно с него тържествения марш на войсковите части приема и дългогодишният ръководител на ГДР Ерих Хонекер. Наглед всичко е познато – братски прегръдки, паради и манифестации. Сякаш нищо не предвещава, че само след месец Хонекер ще бъде свален с познатите в соцстраните мотиви и благодарности за дългогодишната вярна служба на марксизма-ленинизма. Мястото му ще заеме за кратко Егон Кренц…
Как става така, че изведнъж непристъпната крепост на Стената се изпълва с хора, а полицията на ГДР не стреля, както е правила това толкова години? Явно има висше държавно разпореждане за отваряне на граничните контролни пунктове, през които жадните за свобода гедерейци нахлуват в
обетованата земя
на Западен Берлин. Чудото е станало! Това реално е краят на епохата „Ялта”, държала света разделен повече от четири десетилетия. Не се знае със сигурност дали наистина върху цигарена кутия през февруари 1945 г. победителите във Втората световна война са начертали границите на своите сфери на влияние. И докато за Балканите са се споразумели лесно – британците в Гърция, руснаците – в България, както и за останалите държави, разделени на Източна Европа и Западна Европа, спорът за разгромения Райх е бил твърде сериозен. Така столицата му е разцепена на четири зони, една от които става столица и на новата ГДР, а останалите три, обособени в Западен Берлин, са обкръжени от гедерейски територии, от които войските на СССР си тръгват чак през 1991 г. Но Ялта има и друго, много по-мащабно значение за бъдещото развитие на света. Каквото и да става в някоя от сферите на влияние, ответните страни не се намесват. Поне пряко… Веднага след войната голямо е
влиянието на комунистическите партии
в Италия и особено във Франция, където червените „макита” (партизани) са изнесли главната тежест на Съпротивата. Но в тези страни никога не се стига до комунистически правителства, макар в началните години да има и представители на компартиите в управлението. В Източна Европа само за няколко години управлението е овладяно изцяло от комунистите, независимо как се наричат партиите им. Своеобразните ОФ-ета и от двете страни на разделения свят подреждат политиката си така, както са се споразумели „Големите” в Ялта. През годините припламват различни
горещи точки
от двете страни на барикадата на Студената война. Първо, нароченият от Сталин за „обезглавяване” Тито повежда Югославия по „свой път на развитие”, като търси помощта на Запада. Официално никой не се отзовава освен големи банки, с чиято помощ укрепва югоикономиката. През 1953 г. източните германци надигат глава, но бързо са „укротени” от съветските войски, без Западът да се намеси. Силите се мерят нейде в далечна Корея, като я оставят и до днес разделена. Унгарското въстание от 1956 г. не е антикомунистическо, то е антисъветско. Смазано е с веригите на съветските танкове. Западът се задоволява с гневни декларации. Ялта е в сила и изглежда непоклатима. Съперничеството се пренася пак далеч от Европа – в Карибския басейн, където Фидел Кастро, останал „неразбран” от САЩ, където прави първото си държавно посещение, няма друг изход, освен да даде на „изполица” острова си за ракетна съветска база. Третата световна война се разминава на косъм, а обвинената в „износ на революция” Москва яростно отрича този похват на Троцки.
Подмолната война
продължава. На Запад се пръкват какви ли не терористични групи и организации, всичките с крайно леви убеждения и прояви. „Революционната” им дейност се изразява главно в анархокомунистически „ексове” – експроприация на капиталистическите богатства, а просто казано – банкови обири, взривове и отвличания с цел откуп. Европа продължава да е разделена от Берлинската стена… 1968 г. е изпитание и за двете страни. Първо „пламва” Париж, където студентите окупират Сорбоната, следват масови граждански движения. Сякаш още малко и начело на Франция ще застане шефът на Компартията Жорж Марше… Москва не подава ръка. Има други грижи. В Чехословакия „нещо се мъти”. Не антикомунистическо, но антиболшевишко – социализъм с „човешко лице”. Прага сякаш е напът да се откъсне от голямото социалистическо семейство, дълги години наричано „лагер”. Този път съветските ръководители не поемат сами отговорността. В „немирната” Чехословакия нахлуват танковете на целия Варшавски договор, само румънецът Чаушеску отказва да прати войски. Пражката пролет е задушена. Официалният Запад пак се задоволява само с остри декларации. Ялта е в сила. И така – още две десетилетия! Докато Михаил Горбачов, наричан всякак и всячески, не разбира, че епохата „Ялта” е рухнала. Всякакви илюзии за „перестройка” в неговия блок с лидери като Тодор Живков, Чаушеску, Хонекер, с военното положение на генерал Ярузелски в Полша са измамни и нетрайни. И Берлинската стена рухва…
