Най-голямата криза в историята на НАТО не е предизвикана от външен враг, а от драматичното оттегляне на Франция от военните структури на Алианса през 1966 г. Недоволен от американската доминация в Пакта и от съществуващата според него ос Вашингтон–Лондон вътре в организацията, френският президент Шарл дьо Гол изтегля своите офицери от щабовете на НАТО и гони всички войски на съюзниците от територията на Франция. Тогава гневният държавен секретар на САЩ Дийн Ръск попитал Дьо Гол – „Вашата заповед за изтеглянето на американските войски от френска територия включва ли и телата на нашите войници, погребани във френски гробища?“. Кризата обаче е овладяна, тъй като останалите европейски съюзници от НАТО потвърждават виталността на трансатлантическата връзка и продължават да разчитат на американското лидерство в Алианса.
След края на Студената война Франция започва постепенно връщане във военните структури на НАТО, което е формализирано с решение на президента Саркози от 2009 г. През миналата седмица обаче настоящият стопанин на Елисейския дворец Еманюел Макрон даде за британското сп. „Икономист“ едно скандално интервю, което бе изтълкувано от мнозина като знак за завръщането на Франция към голистката геополитическа линия.
„НАТО е в мозъчна смърт“, каза Макрон и моментално предизвика мощна мозъчна атака от европейските държавни лидери и политически анализатори, целяща да докаже, че това не е вярно.
Аргументите на френския президент
вървят основно по две линии – първо, американският президент Тръмп поставя под въпрос готовността на САЩ да изпълняват задълженията си по член пети от Северноатлантическия договор, и второ, едностранната военна акция на Турция в Северна Сирия, при това стимулирана от американското военно оттегляне от този район, предизвикателство за координацията в НАТО и самата кохерентност на съюза. Наистина доста проблематично изглежда единството на военен съюз, в който един от членовете предприема самостоятелни военни акции, без да ги съгласува с останалите държави в този съюз.
След тези констатации Макрон отива и по-далеч – той апелира Европа да си върне своя военен суверенитет, който сега е похитен от американците. Френският президент иска да извади американците от уравнението на европейската сигурност, чиято архитектура да бъде договаряна с другия голям геополитически играч на Стария континент – Русия.
Интервюто на Макрон бе последвано от вълна от несъгласие, като най-важни са възраженията на германските политици. Канцлерката Ангела Меркел разкритикува „острите думи“ на френския лидер и заяви, че тя не споделя неговите възгледи, като продължава да разглежда НАТО като основополагащ фактор за сигурността на Германия. Външният министър на ФРГ Хайко Маас, който е социалдемократ, заяви, че Европа не е заместител на НАТО и без САЩ европейците не са в позиция да се защитят сами достатъчно ефективно. Реакция срещу думите на Макрон имаше и от генералния секретар на Алианса Йенс Столтенберг и от други европейски политици.
Многозначителен е фактът, че напълно противоположна реакция дойде от Москва. „Златни думи, правдиви и отразяващи същността на въпроса. Точно определение за сегашното състояние на НАТО“ – зарадва се говорителката на руското външно министерство Мария Захарова в коментар за интервюто на Макрон.
Френският президент несъмнено е прав, че поведението на Турция в Северна Сирия руши единството на НАТО, но все пак това не може да прекатури колата на общата евроатлантическа сигурност.
Въпросителната върху ангажираността на американците с европейската отбрана обаче трябва да бъде свързвана изцяло с ексцентричната фигура на Доналд Тръмп. Без него нещата ще изглеждат по съвсем друг начин. А и поне засега американската външнополитическа машина изглежда достатъчно надеждна, за да озапти приумиците на президента
Конгресът, Пентагонът, професионалните дипломати и експертната общност в САЩ си остават поддръжници на евроатлантическата солидарност. Разбира се, аргументът на Макрон за ненадеждността на американците може да получи нов импулс, ако догодина Тръмп бъде преизбран, но и това чудо ще е за нови четири години, не повече.
Най-проблематично и дори скандално изглежда намерението на Макрон за мащабно стратегическо договаряне с руснаците, макар и да се вписва напълно в прочутата концепция на Шарл дьо Гол за „Европа от Атлантика до Урал“. През 2014 г. Русия нанесе най-сериозния удар срещу европейската сигурност, като анексира Крим и подкрепи сепаратистки бунт в Донецка и Луганска област на Украйна. Непонятно е каква договорка би могъл да постигне Макрон, след като е пределно ясно, че Москва никога няма да се откаже от Крим. Вярно е, че времето е лек за всички кризи и конфликти, но все пак от 2014 г. насам не е минало много време.
Намерението на Макрон за договаряне с Русия автоматично го обрича на стратегическа самота в Европа
Все пак в ЕС вече не са само неговите първоначални шест членки, а и цяло ято държави от Източна Европа, за които руската заплаха изглежда екзистенциална на фона на това, което се случи в Крим през 2014 г. Още по-важно е, че самата Германия споделя загрижеността на източноевропейците по отношение на руската заплаха и няма никакво намерение да жертва техните интереси заради Москва. В случая значение има и географията. Франция, която е в най-западния край на Европа, няма основание да се страхува от руска експанзия, докато същото не може да се каже за трите прибалтийски републики например.
Резкият геополитически демарш на Макрон донякъде може да бъде обяснен с моментното позициониране на останалите европейски лидери. Великобритания вече е с един крак извън ЕС, Испания и Италия са в период на политическа нестабилност. И най-важното – бита карта е и германската канцлерка Ангела Меркел, която вече отстъпи председателския пост в Християндемократическия съюз, а през есента на 2021 г. окончателно ще се оттегли от политиката. Логично Макрон, който е млад, енергичен и амбициозен, смята, че сега е дошъл неговият час да се прояви като европейски лидер.
Стратегията на Макрон за европейско лидерство обаче изглежда погрешна. Няма как източноевропейците да се съгласят с изключването на американците от уравнението на сигурността на Стария континент. Дори и със залязващата Меркел начело Германия също
не е склонна да отстъпи първата цигулка в ЕС
на Франция, та дори и да става дума само за сферата на отбраната. Иначе ясно е, че като военна сила французите са важен фактор – техните въоръжени сили се радват на бюджет, значително по-голям от този на германската армия.
Отричайки американското лидерство в европейската отбрана, Макрон явно апелира и за преразглеждане на приоритетите на НАТО. Вместо върху териториалната отбрана той иска да постави акцента върху действията в близките съседи на Европа от Африка и Близкия изток. В този дух е и лансираната от Макрон през 2017 г. Европейска инициатива за интервенция, която предвижда създаването на нещо като вътрешен кръг в Евросъюза в областта на сигурността. Засега тя включва по-малко от половината от членките на ЕС и въобще не е ясно какви са нейните практически измерения.
Накрая трябва да отчетем и вътрешнополитическия контекст на международните изяви на Макрон. Две години и половина преди следващите президентски избори той разпознава лидерката на Националния съюз Марин льо Пен като свой основен конкурент за мястото в Елисейския дворец и се стреми да отнеме част от нейния потенциален електорат. Това до голяма степен обяснява съпротивата на Макрон срещу започването на преговори за присъединяване към ЕС на Северна Македония.
В крайна сметка Макрон вероятно ще се провали в усилията си да се наложи като европейски лидер. Неговите инициативи влизат в твърде силно противоречие с досегашния европейски консенсус и изглеждат прекалено екзотично. Франция има голяма тежест в ЕС, но все пак Макрон първо трябва да търси договаряне, особено с германците, вместо да бърза с бомбастични изявления, които звучат конфронтационно, а не приобщаващо.
