Та, разговаряйки с него за възможностите, когато България първа призна Република Македония, вече извън Титова Югославия, търсейки нов собствен курс в отношенията със съседите си, дали е възможно подобряване на отношенията между София и Скопие. Тогава Ордановски ми каза: „Коста, до вчера се молехме в църквата в Белград, сега не можем да я сменим с църквата в София.“
Нали разбираш, да сменим „Свети Сава“ с „Александър Невски“. Църквата, в която от тук нататък искаме да се молим, е в Брюксел, ако ме разбираш“. Образно казано и съвсем разбираемо. Още оттогава ми стана ясно, че суверенна и независима Република Македония ще има един приоритет в своята външна политика и той ще бъде пълноправно членство в НАТО и в Европейския съюз. Нали тъкмо в Брюксел са централите на двата съюза.
Припомних си този разговор, защото той никак не съвпада с това, което правят през последните месеци политическите елити в Скопие и в Тирана. Особено тези в Скопие. Налице е едно сериозно противоречие между вербалните заклинания от страна на премиера Зоран Заев и на президента Стево Пендаровски, че за Скопие няма друга алтернатива и съучастието в учредяването на сдружението от три държави – Албания, Северна Македония и Сърбия, наречено с доста голяма доза ирония „Мини Шенген“. Толкова години от разговора ни с Ордановски, а виждам трескаво нетърпение и у премиера Заев, и у президента Пендаровски отново да се хвърлят в обятията на „северния съсед“. Да де, от Москва отпуснаха средства, за да се довърши незнайно колко дългият ремонт на храма „Свети Сава“ в центъра на Белград и той да се превърне в негласна конкуренция на софийския „Ал. Невски“ за „лидерство“ на Балканите.
Ама нали щяха да се откъснат от практиката да ходят да се молят там? А и чувам, че президентът Пендаровски се канел да посети официално скоро сръбската столица, нарушавайки преднамерената си предпазливост да не би изборът за първа визита на съседна държава да бъде посрещнат с огорчение в останалите. И с оценка за приоритетите, които в Скопие подреждат в отношенията си със съседите. Вярно, най-напред Пендаровски отиде в Албания. Но какво да му противоречиш, когато ти е ясно, че щом в страната си имаш толкова голямо и толкова влиятелно етническо присъствие от албанци, логично е първо да отидеш на гости на Илир Мета в Тирана. Но сега? Ще трябва да звънна пак на Ордановски, дано да ми даде задоволително обяснение. Той ги разбира тези работи с увъртанията.
Наистина, извън чисто практическите ползи, които 3-те от всичко 6 държави в Западните Балкани – Албания, Северна Македония и Сърбия, ще имат от т.нар. „Малък Шенген“, много повече са въпросите, които той поражда. Без да ги степенувам, ще спомена някои от тях, около които се води доста разгорещен дебат. Улесненията при движението на стоки, услуги и хора няма ли да доведе до такова съотношение на силите вътре в тройката, че лидерска роля там да има държавата с най-силна икономика, население и територия. Това опасение се засилва и от факта, че президентът на тази най-силна икономика не крие своите амбиции да играе подобна роля не само по отношение на останалите два партньора, а и на Балканите. Като мотив, който трябва да убеди Скопие и Тирана в реалността на тази лидерска позиция, Александър Вучич без свян и дипломатически такт навира в лицата на Зоран Заев и на Еди Рама своите близки връзки с френския президент Еманюел Макрон според собствените му изявления. Един вид – вие, които не успяхте да получите дата за начало на преговорния процес за членство в ЕС, може да разчитате на мен, за да лобирам пред Еманюел да промени позицията си. Ха сега, целувайте ръка…
Има подхвърляния, че Вучич може би предлага подобно застъпничество и пред Москва, но да сме коректни, не съм сигурен, след като не съм чул или прочел такова нещо. Като един от аргументите със стойност на „тежка артилерия“ привържениците на „Малкия Шенген“ посочват твърдата подкрепа, която САЩ оказват на тази инициатива. Не вярвам подобна подкрепа да е резултат от играта на Вашингтон да създава алтернативи на ЕС с идеята държавите, като тези от Западните Балкани, да не бързат чак толкова към своята европейска интеграция. По-скоро ми се струва, че американците виждат в „Малкия Шенген“ възможност активното икономическо сътрудничество на местно равнище да гарантира стабилността и сигурността в района. Там, върху терена на митническите улеснения, на признаването на дипломите, на правото на работа във всяка от другите две държави може би се търси амортизиране на два от най-силните национализми на Балканите – сръбския и албанския. Защото, след като си видял опасните жертвени последици от проявленията на всеки един от тези национализми, след като си се убедил, че идеите за „Велика Сърбия“ и „Велика Албания“ все още са жизнени, макар и под друга, цивилизована форма, е логично да предположиш, че може да се стигне до момент те да избухнат. Каквото и да означава това за регионалната стабилност. Я, по-добре да си разменят стоки, да намаляват митата и таксите, да печелят от това. От вечни времена търговията и взаимната корист сближават повече от всичко друго.
Извън тази хипотеза друг проблем, около който единодушно се преплитат копията на спорещите, е Косово. На първата, учредителната среща в Сърбия участници от Прищина не бяха поканени. На втората, в Охрид, въпреки ходатайството на албанския премиер Еди Рама президентът на Косово Хашим Тачи по най-категоричен начин отказа да присъства. За него, а доколкото разбирам и за новоизбрания премиер Албин Курти, европейската интеграция на младата държава няма алтернатива. Извън този принцип в Прищина вече имат и свои аргументи за това, да не се подлъгват по ползите, които би дал „Мини Шенгенът“.
Ето поне две от тях: от една страна, елиминира се например възможността властите в Косово едностранно да определят размера на вносните мита или да установяват контрол на вноса на стоки, които дебалансират пазара в страната. Това се отнася преди всичко за традиционния внос на стоки и храни от Сърбия и от Босна, срещу които правителството на доскорошния премиер Рамуш Харадинай издигна истинска търговска бариера с мита от 100 процента. Мярката е спорна, но беше автентична, косовска. От друга страна, свободният проток на хора като принцип и практика в „Малкия Шенген“ ще даде възможност на сръбски политически официални лица да влизат безпрепятствено и без съответното разрешение от Прищина на територията на Косово. Косовските власти се опасяват, а имат и лош опит зад гърба си, че подобни визити винаги са организирани с политически мотиви с цел да повдигат духа на местните сърби, а в доста случаи са свързани и с политически провокации.
Така че, истинският и сериозен разговор за ползите и неудобствата от идеята за „Малкия Шенген“, в който три държави от Западните Балкани се правят на шест, и най-вече една от тях, тепърва започва.
