Автор: Явор Райчев
Европейският съюз бе създаден в епохата на либерализма, когато се смяташе, че страните от Стария континент могат да се помирят по между си и да изградят едно ново сътрудничество, базирано на взаимни икономически обвързаности и гарантиращо траен и устойчив мир. И ако това до известна степен наистина се случи – днес въоръжен конфликт между Франция и Германия е немислим, – то (все още) не се случи нещо друго: установяваното на трайни и устойчиви връзки между „ядрото“ на ЕС и неговата периферия, а именно страните от Централна и Източна Европа. По-точно казано, връзки наистина са създадени, но те не са достатъчно силни, за да преодолеят многовековната липса на интерес от Франция към Балканите.
От историческа гледна точка Франция не е от най-активните участници в битките на обединена Европа срещу османската инвазия, което е лесно обяснимо, предвид че конкурентите на Франция са традиционно на изток или на запад. Османската империя е доста далеч и не е съществена заплаха за Париж. В по-късен етап Франция се превръща в традиционен съюзник на Русия по същите причини, а Балканите, които Руската империя смята за неприкосновена зона на влияние, са изтъргувани, с изключение на Гърция, като въпросът повече не е повдиган. Франция смело обещава контрол на Русия над Проливите по време на Първата световна война, като поведението й не е много по-различно и по време на Втората световна. Основни конкуренти на Русия на Балканите стават Австро-Унгария и Германия. Франция и Русия не се конкурират на Балканите, така че оттук нищо не може да помрачи отношенията между тях.
Понякога правилното е да се върнем към нещо преди отхвърлено. Днес, когато несъстоятелността на либералната идея се вижда с просто око, най-добре би било да се обърнем към реализма. И към историята. Като че ли това в момента прави Франция, насочвайки поглед към стари съюзници и сфери на интереси. Подобно обстоятелство може би обяснява защо търси „специални отношения“ с Русия – каквото и да значи това; настоява за Европа на две скорости; предприема едностранни действия в африкански страни и търгува сфери на влияние с президента Путин, като последен пример за това е военната интервенция в Централноафриканската република, една провалена държава, изтъргувана на неясна цена с Русия, която в момента е основен играч там. Примери колкото щеш. И последният е изказването на Макрон, в което той съпоставя България и Украйна с бивши френски колонии.
Дотук всичко е точно освен обърканата преценка на Макрон за сегашната политическа ситуация в света. Франция допуска същата грешка като Великобритания, която си е поставила за цел след Брекзит да развие по-близки отношения с бившите си колонии; нещо, което не може да направи от позицията си на член на ЕС. Опитът обаче показа, че нито една „бивша колония“, в това число и САЩ и Австралия, не пожелаха да развиват такива близки отношения, а когато трябваше да избират между Великобритания и ЕС, те, естествено, избраха да преговарят с ЕС, просто защото пазарът е по-голям. Политическата носталгия носи разочарования. И други страни, например Испания, имат какво да кажат по този повод. Само че нейните колебания завършиха много отдана и с правилно решение.
В случая с Франция е по-сложно. Значителна част от френските колонии отхвърлиха зависимостта от метрополията чрез войни и тъй като това се случи сравнително неотдавна, споменът продължава да е жив. Алжир например се освобождава от френска власт едва преди шест десетилетия и то с цената на над 150 000 жертви. Нито алжирското правителство, нито правителствата на някогашните колонии на Франция от Азия и Африка са пропити от доверие към бившата метрополия, която в момента няма какво да направи за тях, а още по-малко е в състояние да се намесва и съдейства за разрешаване на спорове по между им.
На второ място – Франция, подобно на Великобритания, трудно осъзнава, че вече не е империя. Ако преди е успявала да наложи волята и влиянието си в определени места по света със силата на оръжието, то днес тя не може повече да си го позволи. За икономическо влияние да не говорим – Африка още отпреди десетина години е купена от Китай, който има хем по-големи възможности, хем води по-далновидна политика от Франция.
Третият проблем, тясно свързан с втория, е че Франция дори да се опита да възвърне позициите си чрез сила или чрез финанси, не може да го направи. Тази страна не е известна с особено силни и способни въоръжени сили; в последните години проблемът е още по-сериозен, тъй като френската армия е системно недофинансирана. Ядреният арсенал, с който Париж разполага, върши чудесна работа за политика на въздържане на неприятели, но сам по себе си не може да проектира сила. Силата и възможността за нейната проекция на всяка нация е тясно свързана с брутния вътрешен продукт, следователно Франция играе във втора дивизия със страни като Великобритания, Германия, Италия и Русия, но е много далеч от световните лидери САЩ и Китай, както и няма как да стане отново световна суперсила.
Но нека да се абстрахираме за момент от споменатите по-горе реалности и да приемем, че Франция някакси успее да стане отново такава. Кои са страните, които тя смята за своя сфера на влияние? Кот Д‘ Ивоар, Гвинея, Бенин, Чад и т.н са провалени държави, с нищожно стратегическо значение, едни от най-бедните в света. Поддържането на сателити струва пари, а инвестиция в тези страни от реалистична (да подчертаем реалистична, а не хуманна) гледна точка е нецелесъобразна. Тук ни идва наум важен урок от Студената война – една от основните причини за победата на САЩ в нея са по-качествените съюзници, които имаха срещу СССР. Кремъл поддържаше безсмислени алианси с маловажни страни срещу огромни разходи. От друга страна, съюзниците на САЩ като ФРГ, Великобритания, Франция и другите европейски страни, не просто не бяха бездънна яма, но и придаваха добавена стойност на САЩ със своя финансов, военен и преди всичко човешки капитал.
Изказването на Макрон, че НАТО е в мозъчна смърт, трябва да се разглежда в контекста на лошите лични отношения, които той има с Доналд Тръмп, както и на фона на раздалечаването на САЩ от Европа по ключови въпроси, свързани с Иран, търговията, политиките за климатичните промени, Сирия и т.н. Разногласията в Алианса не са нещо ново, но важното е, че тази организация винаги е изпълнявала своята основна функция – да увеличава защитните способности на страните. Истината засега е, че Европа не може да се защитава без НАТО – след напускане на Обединеното Кралство делът на страните от ЕС в общите разходи на Алианса за отбрана ще бъде едва около 20%.
Няма съмнение, че ситуацията днес е по-различна от тази преди 100 г. Сега основни конкуренти на Франция не са нито Германия, нито Великобритания, нито САЩ, а Китай и Русия. Отговорът срещу Китай и Русия не може да бъде даден заедно с Вануату, Конго и Габон. Той трябва да бъде съвместен със САЩ и останалите страни от ЕС. Създавайки геополитическо напрежение вътре в Съюза, Франция намалява възможността на ЕС да преследва своите интереси извън него. Затова днес е по-важно от всякога на Франция да й бъде напомнена тази изстрадана истина. България като равноправен член на ЕС също може да даде своя принос, започвайки и отстоявайки визията за единна Европа с обща стратегия за бъдещето. Разбира се, това минава през преодоляване на един от основните проблеми, който руши доверието между България и Западна Европа – а именно, че България не е руски сателит. Както виждаме обаче – тази опасност не дебне само нас.
