Мохамед ХАЛАФ
Младите в Судан, Ирак, Алжир, Ливан и Иран се изправиха срещу ислямизма, искат работа, не просещо емигрантстване
В Близкия изток от месеци има протести, които се революционизират. Първата им проява беше в Судан, главно от млади хора срещу диктатора – президент на страната, Омар Хасан Ахмад ел-Бешир. От времето на Арабската пролет расте недоволството към политиката му на вътрешни войни срещу различните малцинства. Прокурор от Международния наказателен съд поиска заповед за задържането му заради геноцид в Дарфур за престъпления срещу човечеството и военни престъпления. Исканията на младите хора бяха за работа и доходи и срещу корупцията. И постепенно се превърнаха в искания за смяна на системата и срещу политическите партии на религиозна основа, срещу политическия ислям. Новото е, че на улицата в първите редици протестират вече и жените на Судан. Към протестите се присъединиха и представители на други слоеве на обществото. И армейските генерали, които самият Хасан ел-Бешир създаде, бяха принудени да го свалят, за да не загубят контрола и властта. Протестиращите излъчиха група за преговори с партии извън управлението. Направиха компромиси и стигнаха до сделка с армията, като създадоха съвет, в който тя имаше присъствие от 30%. Военните приеха да се създаде правителство от технократи, което оглави професор от Световната банка. За 2 г. този преходен кабинет ще подготви президентски и парламентарни конституционни промени.
Армията е принудена
да балансира
защото милиони хора бяха на улицата. А днес най-голямото оръжие на протестиращите младежи са социалните мрежи.
Протестната вълна по-късно премина в Алжир, където от 39 седмици младежите са на улицата. В страната армията е „държава в държавата”. Военните искат да дирижират и парламентарните, и президентските избори, но младежта ги бойкотира. Тя настоява първо да се създадат нова конституция и нови изборни закони.
Третата държава от региона, в която плъзнаха протести, е Ирак. След американската интервенция през 2003 г. за пръв път има протести в такъв голям мащаб. Те започнаха, както в Судан и Алжир със социални и икономически искания, които преминаха към политически. В Ирак младите хора не приемат дълбоката корупция, не признават институциите, нито партиите и искат разпускане на парламента, нов изборен закон и Централна изборна комисия, в която да влязат представители на прокуратурата и съдебната власт – гаранция срещу фалшификациите на вота. Настояват и за нов закон за партиите, а вотът да мине под наблюдението на ООН. Както и за обновени институции и нови правила за политическия процес. В исканията си се застъпват да се изземат незаконно придобитите пари, като се приеме специален закон. Според открити международни източници, от 2003 г. до днес „са източени” от приходите на Ирак 600–700 млрд. долара.
В рамките на тези 16 г. страната е на 168-о място по корупция от 180. Продават се „по ценоразпис” държавни постове, а „цената” достига 20 млн. долара. От приходи на петрол Ирак получава годишно 150 млрд. долара. И протестът пита: При тези приходи как нямаме ток, питейна вода, училища, работа? През последните 2 г. 500 хил. дипломирали се магистрати нямат работа. Инфлацията е 30%, а безработицата – 40%. А младото население на страната е над 60%. Протестиращите са от поколението след 2000 г., има и 15-годишни. Възпитавани са в ценностите на ислямския шериат.
И точно те се обръщат срещу ислямизма
срещу ислямистките партии. Запалиха портретите на религиозните водачи, на Хомейни и казват „Ние сме Ирак”. А след свалянето на Саддам всички партии са градени на основата на политическия ислям, който търгува с религията.
Политическата класа и в Ирак, и в Ливан опитаха да разединят протестиращите на етническа, сектантска и религиозна основа: шиити срещу сунити, араби срещу кюрди, мюсюлмани срещу християни на принципа „разделяй и владей”. Но в Ирак младите не допускат в протеста да се издигат други знамена освен иракския национален флаг. Но всяка от управляващите партии има въоръжени милиции, узаконени от самата власт, които стрелят срещу протестиращите. Само в Ирак за 2 месеца са убити 400 младежи и ранени около 18 000 (в Судан убитите са над 1000), арестувани са около 8000. Самият министър на отбраната на сегашното правителство в Багдад казва, че армията и полицията не стрелят по хората, стреля „трета страна”, т.е. въоръжените групи на партиите. Тези групи са всъщност проирански милиции, били в Иран и завърнали се след свалянето на Саддам. Ние няма да се приберем от площадите, обаче казват протестиращите, докато не сменим цялата управляваща система.
Новото в тези протести е
включването на много момичета и млади жени
Без забрадки, придобили смелост след години без права в обществото за жените въобще. Но по площадите са и дядовците и бабите на младежите, носят им храна. Обществото се консолидира срещу управляващите.
В Ливан протестите започнаха след Ирак – също за работа и достоен живот, както и също преминаха в искане за политическа промяна. Протестиращите и в Ирак, и в Ливан, Алжир и Судан са поколението на смартфоните, което отрича миналото и живее за днешния ден и за бъдещето. Те знаят за живота на Запад, образовани са. Но искат да се реализират в собствените си страни, да не се превръщат в просещи емигранти на Запад, след като си имат богати държави. Четирийсет години след ислямската революция в Иран двете поколения живели в нейното време, са и най-силните й отрицатели днес. Това е осъзнатата позиция на аполитични досега хора. Това е новата Арабска пролет срещу политическия ислям, срещу насилието.
В момента никоя външна сила не се намесва в протестите, нито страните от ЕС, нито САЩ. Освен с декларациии срещу насилието. Интересно е, че
по площадите няма нито едно
изгорено знаме
нито американско, нито израелско, нито на европейска държава. А арабите традиционно горят знамена по протестите си. Никой не говори за геополитика. И първата стъпка на протестиращите е да сключат пакт с армията в съответната страна. В Ливан президентът излезе пред протестиращите и каза: Аз съм с вас. Но младежите му отговориха, че и той е един от властта. В Ливан обаче по демонстрантите не се стреля. И както в другите страни поискаха правителство от технократи. От първия ден на протестите началникът на ГЩ на армията заяви, че няма да издаде заповед да се стреля, защото войниците му са част от тези хора, от тяхното поколение. Но обеща да отваря затворените от протестиращите площади и улици. Бойците на Хизбулла обаче започнаха да се разправят с демонстрантите в Ливан, запалиха шатрите им и издигнатия знак на революцията. На негово място младите издигнаха три такива.
В Ирак има различие от Ливан, има нападнати политици, запалват се къщите им. Чалмите изчезнаха от улиците заради лозунгите „Не на религията!”.
Всичко това все още не преминава в гражданска война. Управляващите разчитат, че протестиращите ще се изтощят, а въоръжените милиции на партиите в Ирак, например, се опитват да тласкат протестите към гражданска война. Това е всъщност и намесата на Иран, за да разшири влиянието си в региона като шиитски лидер. Трудна е прогнозата за събитията, ако протестиращите сами не се откажат, но засега нищо не подсказва, че това ще се случи, напротив, присъединяват се нови хора към протестите. Партиите в тези страни предлагат половинчати решения: в правителствата да са 70% технократи срещу 30-политици, но младите не отстъпват нито на хитруването им, нито на натиска на властта. И за съжаление, това неизменно ще доведе до по-големи сблъсъци, дори до граждански войни в страните от региона. Независимо от различията между тях, защото в Судан няма въоръжени милиции например, а в отделните страни армията явно ще играе различна роля. А Ирак и Ливан са за Иран като Украйна за Русия… Те остават плацдарм за разпространение на влиянито на шиитския проект на Иран в региона.
