Евгени Генов
Лейтенантската ми служба започна в учебен танков полк, поделението наскоро, буквално преди месеци, бе предислоцирано в гарнизона в Сливница. Дето се вика – бяхме новодомци. Имахме казарма с парк за техниката и всичко необходимо. Но полигонът край Сливница още не бе оборудван. Трябваше да се строят стрелбища, вишки, парк за техниката, който да приюти машините за полигонното обучение. Затова с войската след учебно време там се работеше непрекъснато – нямаше събота и неделя, нямаше делник и празник. Беше 8 декември – студентският празник. С Вальо Иванов, командир на взвод от другата рота, цяла нощ купонясвахме в студентска компания. На сутринта само се прибрахме да облечем униформите и си определихме среща на Централна гара. Трябваше да хванем влака за Драгоман, който е последна гара, за да слезем на Сливница. Идва Вальо и му казвам: „Скапан съм и ще заспя, кой ще ни събуди на Сливница?” Колегата ме успокои – няма страшно, аз съм кукуряк. И двамата обаче сме заспали. По едно време някой ме бута по рамото. Поглеждам сънено – кондукторът. „Момчета, какво става?”, ни попита. Обяснихме му. Той ни успокои, че влакът след малко тръгва обратно за София и на връщане можем да слезем на Сливница. Потеглихме, обаче пак сме заспали и се събудихме отново на Централна гара. Следващият влак беше след час и нещо.Пихме кафе, качихме се с надеждата, че този път няма да се изложим. Но пак сме се унесли дълбоко и пропуснахме гара Сливница за трети път. Но се събудихме при с. Алдомировци – следващата спирка по посока границата. Решихме – повече никакъв влак. И поехме пеша в студа и вятър няколко километра до полигона. А там ротата вече ме чака да работим по новите строежи. Довел я старшината. Отидох при войниците, а те ми обясниха, че още го няма техническият ръководител, за да им каже задачата и да им обясни кое как да правят. И не щеш ли, в това време се зададе джипката на командира. Спря и от нея скочи майорът. Попита ме строго: „Лейтенант, защо войниците не работят!”. Отговорих му, че чакаме техническия. Той побесня, но сдържано и все пак с чувство за хумор ми преподаде първия житейски урок: „Лейтенант, знаеш ли какво си мисли войникът, когато стои без работа?”
Вдигнах рамене недоумяващо. „Ами мисли си за две неща – как да прескочи оградата на казармата и да избяга, или как да свали правителството. Затова правиш следното. Войниците започват да копаят дупка, след това я зариват. Местиш ги няколко метра по-надолу, копаят нова дупка и нея я зариват, после пак копаят и пак зариват дупка… Важното е да не стоят без работа, докато дойде техническият.”
Този първи житейски урок съм запомнил, все едно беше вчера.
