Евгени Генов
Стефан ДанаиловЗвездният път на Стефан Данаилов, легендата, която загубихме, синът на бойния командир полковник Ламби Данаилов тръгва от войската и Театъра на армията.
На 27 ноември в 00,15 ч България преживя духовен трус – спря сърцето на една легенда. Отиде си Стефан Данаилов – идолът на поколения българи, които живееха с неговите незабравими герои. Преживяхме трус, който отвори бездна в душите ни. Отиде си една легенда, но той ще бъде на всеки километър, оттук до края на България.
Майор Деянов, Ламбо, Мастера, българският Ален Делон – това са само част от имената, с които народът титулуваше своя любимец. Той беше една Вселена – гениален артист, драматург, министър, депутат, професор, преподавател, носител на ордени и медали. 
Но те бледнеят пред най-голямото отличие, което малцина притежават – той беше преди всичко ЧОВЕК с главни букви и това обяснява всичко. Отличие, което се присъжда от най-истинската академия – тази на живота. За него никой не издава диплома, тя се пази там, където тупти сърцето.
Спомням си, бяхме деца, живеехме в казармите на бившия Пети полк в София, където сега е НДК. Бяха бедни години. Играехме на топчета, ритахме топка. Само в едно-две семейства имаше черно-бял телевизор „Опера”. Но когато започваше излъчването на култовия сериал „На всеки километър”, зарязвахме всичко и се скупчвахме вкупом да гледаме филма, който ни оставаше без дъх. А спомняте ли си „Понеделник сутрин“, „Морето“, „С дъх на бадеми“, „Първият куриер”, „Князът”, „Черните ангели”, „Инспекторът и нощта”, „Дами канят”, „Борис I”… Съзнанието ми препуска с риск да изпусна нещо важно по онези звездни пътеки в киното и театъра, които той прокара. Познавах го лично. Няколко пъти съм разговарял с него в гримьорната му в Народния. Беше великан, който общуваше като равен с равен. 
Със сестра му Росица Данаилова бяхме семейни приятели. Гостувал съм й, пиехме кафе и тя ми е разказвала за баща им – полковник Ламби Данаилов, боен командир от войската. Казвала ми е, че именно той ги е учил и възпитавал да обичат Отечеството, да бъдат честни, принципни и последователни. И най вече – да бъдат човеци. И ненапразно бляскавата актьорска кариера на Ламбо тръгва от армейския театър. Когато е бил войник, решава да кандидатства във ВИТИЗ.
Мисля си, че той бе дар божи за земята ни. Че Бог ни го бе изпратил, за да ни даде знак, че ние, българите, сме нация с голям духовен и нравствен потенциал. 
Мисля си още, знам, че е наивно, че хора като Стефан Данаилов не се раждат, те са сътворени от съдбата. С образите в киното и театъра, които сътвори, с живота си, той ни показа какви трябва да бъдем българите – широко скроени личности, човечни, истински. 
Той винаги ще бъде това, което на нас ни е трудно да бъдем. „Ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени?!”, е казал поетът. А той се роди, за да ни даде много. Най-значимият урок, който ни предаде, е, че трябва да имаме принципи и да им бъдем верни.
Сбогом, Стефане! Без теб България вече не е същата!
Без сълзи
Текст Любомир Левчев,
Песента изпълнява
Стефан Данаилов
Колко е лесно да бъдеш влюбен
на двадесет години.
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен…
Прегръщах ветрища.
Целувах дъждове.
Търкалях се в ливадите
от влажна нежност.
А когато ме блъсваха
в бездънното “сбогом”,
мислех си, че умирам.
Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
Подскачах върху тях
тъй, както
децата скачат по пружинени легла.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.
Момичета
като магии
се виеха около мен.
И свободата съм я чувствал
най-добре
след болка от раздяла.
А колко е страшно да бъдеш влюбен
на четиридесет години.
И колко е страшно
да бъдеш разлюбен.
Без “сбогом”.
Без магии.
Без сълзи.
Раздялата не носи свобода.
И мисля си, че не умирам.
