Напоследък се питам трябва ли да препоръчвам на премиера Бойко Борисов, на президента Румен Радев и на другите от властта у нас да активизират още повече диалога си с колегите от Северна Македония. Което съм правил през всичките години, когато премиер на съседите бе Никола Груевски. И преди това, когато нещата в двустранните отношения не вървяха и институционалният диалог бе почти прекъснат. С някои моментни изключения, което само подчертаваше общата картина.
Не мога да не се радвам, че след „ледниковия период“ между София и Скопие по времето на Груевски нещата през последните 2 г. са съвсем други. Онова време беше период, в който Борисов дори не искаше да се види на кафе с Груевски, както самият той веднъж се изпусна да каже. Очевидно му беше дошло до гуша от номерата на самозабравилия се автократ начело на Република Македония, който, както се казва, „колеше и бесеше“ в държавата си. Личният контакт между Борисов и Груевски беше сведен до нула. Казвали са ми, че на проявите на ЕНП, в която членуват и ГЕРБ, и партията на Груевски ВМРО-ДПМНЕ, двамата са правили възможно, само да не се срещат.
По това време бях на мнение, както и днес, че Борисов бе този, който трябваше да натиска Груевски да промени позицията си по отношение на България. И да разбере, че ако е искрен във вербалните си изявления, че иска да вкара Македония в НАТО и в ЕС, трябва да потърси помощ най-напред от България. Както и още не мога да простя на президента Росен Плевнелиев, че за 5 г. като държавен глава не намери време и не прояви желание да посети Скопие. Ако не за друго, поне да спази новородената традиция на демократична България президентите й „да отскачат“ до Македония, за да се видят с тамошните първи хора. И най-вече, да дадат знак, че не са забравили македонските граждани с българско самосъзнание, да им вдъхнат кураж и самочувствие да преодоляват преднамерено наслоения с десетилетия страх. Пет години! А сега мине-не мине месец, Плевнелиев е оттатък, връзки някакви укрепва, проекти предлага, май се опитва и да кадрува, това-онова… Пък аз с мои приятели, чието мнение уважавам, си имаме постоянен спор – правилно ли беше бившият президент да не отива в Македония или не по време на мандата си. И заедно търсим линията на „златното сечение“ на българското отношение към Скопие Не мога и да не се радвам на нормализираните институционални отношения между двете държави. Бойко Борисов и Зоран Заев не крият личното си приятелство и редовните си контакти по най-различен кръг от въпроси. То се пренася и към другите членове на кабинета на Борисов и правителството на Заев. Положено бе началото на техни редовни съвместни заседания, активизираха се контактите на ниво министерства, зачестиха срещите и на по-ниски работни равнища. Винаги съм казвал, че ако един български министър не познава добре своя колега от Северна Македония, ако не му знае рождената дата, за да го поздрави, пък и да му прати нещо като подарък, нещата няма как да вървят. Президентът Румен Радев се опита да установи нормален добросъседски диалог с вече бившия свой колега Георге Иванов, но онзи не се оказа на място. Двамата се видяха в Скопие през февруари м.г., договориха рота от армията на Македония да участва на 6 май в парада в Деня на храбростта в София. Но после в Ново село Иванов се прояви като пълен страхливец и не отиде с Радев да отдадат почит към жертвите от Балканските войни на българския Военен мемориал. На 12 май т.г. Радев отскочи за няколко часа на инагурацията на Стево Пендаровски като президент, двамата се видяха, поговориха, май се харесаха и си обещаха да работят за развитието на двустранните ни връзки.
Ново време, нови маниери. Разчупване на балканските стереотипи. Така ли, я да видим. По време на конгреса на Европейската народна партия в Загреб миналата седмица премиерът Борисов се срещна със сегашния лидер на ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицковски. Вече стана дума, че ГЕРБ и опозиционната ВМРО-ДПМНЕ са сестрински партии, членки на ЕНП. Нищо лошо, старата практика на взаимно избягване между Груевски и Борисов трябва да бъде погребана. Пък и българският премиер искал да разбере дали всички политически сили в Скопие подкрепят евроатлантическата интеграция на страната, та да има смисъл да се ангажира и да продължи да помага в това. Особено в този момент, когато предстои пълноправно членство на Северна Македония в НАТО и преодоляване на несъгласието на Париж за дата за начало на преговори за членство в ЕС. Заедно с Мицковски на срещата бяха неговият заместник, охридчанинът Александър Николовски, Влатко Гьорчев от тясното обкръжение на лидера и новият секретар по международните въпроси на ВМРО-ДПМНЕ Тимчо Муцунски. Познавам Тимчо като асистент на проф. Владо Бучковски, някогашният министър на отбраната и премиер, а сега преподавател по римско право в Скопския университет. И добър приятел на България. Бе излъчено и клипче от срещата, в която Борисов пита Мицковски дали подкрепя Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписано от него и премиера Заев. Да, подкрепям всичко, което е от полза за двустранните отношения, отговаря Мицковски. При това на български език, както впоследствие в Скопие констатираха неговите опоненти. И в срещата, и в отговора на Мицковски (Мицковски просто използва думата „подкрепям“, вместо „поддржувам“, като че ли и тя няма български корен…) те направиха 2 интерпретации. От една страна, негови симпатизанти и „патриоти“ го обвиниха, че е „клекнал“ пред българския премиер и че е изменил на уж твърдата си позиция, декларирана публично неведнъж: че не приема Договора и че когато партията се върне на власт, ще го ревизира. Също както и Преспанския с Гърция, разбира се, макар че колкото повече време минава, толкова повече на бял свят излизат доказателства, че това не би могло да се случи. Обвиненията срещу Мицковски бяха толкова остри, че той се видя принуден да заяви, че нищо такова не е казал и че не е подкрепил Договора с България, не бил „клекнал“ пред Борисов. Пък и кой бил дал право срещата да се снима, пък и да се „качи“ в Мрежата?…
Обвинения срещу Мицковски дойдоха и от друга страна
от правителството и лично от премиера Заев. Той обвини лидера на опозицията в двойнствено поведение – едно говори в чужбина, в случая пред Борисов, за да му се хареса, и друго – пред съгражданите си, за да не падне сянка на съмнение в патриотичната му позиция, която не признава сключените от Заев договори. Е, не допускам, че в това обвинение на премиера на Северна Македония прозира някаква форма на ревност, че приятелството му с Борисов е поставено на изпитание. Там нещата са ясни, двамата продължават да си се чуват и виждат, даже Борисов в едно от последните си изявления каза, че в Северна Македония „Заев извърши чудеса“. По-скоро думите на Заев са политическа позиция, насочена срещу Мицковски и неговата агресивност по отношение усилията на сегашното правителство в Скопие да изпълни стратегическата цел, за която има сериозен обществени етнически консенсус – членство в НАТО и в ЕС. Пък и въпреки, че предсрочните парламентарни избори са чак на 12 април, кампанията вече върви, Мицковски и неговата партия са най-активните.
Това, което разказах, е най-коректната и публично приемлива версия на всичко, което в Северна Македония последва срещата на българския премиер с лидера на опозицията там Християн Мицковски. Препоръчвам неговият екип да не го информира за подробностите, които край Вардар просто са израз на местния провинциализъм и примитивизъм. Иначе току виж Борисов се види принуден да си зададе въпроса: след като за една цивилизована среща с най-добри намерения се вдигна такава кафанска пушилка, заслужава ли си да се хвърлят толкова лични и институционални усилия за подкрепа?
Е, и премиерът ще трябва да свиква с това с какви хора си има работа. И да реши, че си заслужва да продължава, и срещите, и подкрепата за членство, как да става това?
