„България би могла да извлече повече изгоди от Италия, ако листата на греховете на г-н Буров към Италия не е толкова голяма. Тази листа датира още от постъпките по македонския въпрос… Тежък грях на г-н Буров е и неговото интервю в Petit Pаrisien („Пти Паризиен“ – „Малкият Парижанин“), че „никога България не ще сключи договор с Италия, насочен против която и да било балканска страна.”
Това е кореспонденция в нашия вестник „Утро” по повод мисиите на български министри в европейските столици с цел намаляване на наложените от Ньойския договор репарации. Годината е 1929. Изминало е цяло десетилетие от тежкия и несправедлив диктат. Както пише Димо Казасов в книгата си „Видяно и преживяно”(Издателство на НС на ОФ, София, 1969 г.), „Платеното досега бе извън границите на нашите стопански възможности. Само за разходи по примирието, издържане на междусъюзническите войски, обезщетения на поданиците на победителите и др. България беше платила над 3 млрд. лв. Наложените плащания в злато на старите външни заеми увеличиха разходите по тях от 800 на 1600 млн. лв. годишно. Стойността на предадените на Военноконтролната комисия материали заедно с предоставените на Гърция и Югославия възлизаше на 12 млрд. лв., без стойността на оставените държавни имоти и съоръжения в
загубените земи
които възлизаха на десетина млрд. лв”. Като основание на искането за преразглеждане на репарационните задължения правителството на Андрей Ляпчев представя според Казасов „извършените от острите стопански кризи и от земетресението в Южна България опустошения”. Както посочва летописецът на миналото столетие „Свръх всичко това, по тъй наречената „част А” от нашия репарационен дълг, ние плащахме годишно по 300 млн. лв., които се увеличаваха прогресивно всяка година. След три години – 1932–1933 ще станат 540 млн. лв., през 1933–1934 г. – 900 млн. лв., през 1934–1935 г. – 1161 млн.лв. и т.н.
Катастрофата бе неизбежна!
За да оцелее България, министрите на външните работи и на финансите Атанас Буров и Владимир Моллов предприемат „спасителен поход” в Париж, Лондон и Рим. Какъв обаче е проблемът, който в крайна сметка води до почти пълен провал? Буров е известен банкер, завършил финансови и стопански науки в Париж, откъдето е страстта до края на живота му към държавите с традиционна демокрация като Франция и Великобритания. „Външната ориентация на Буров обаче не се ползваше с доверието на Ляпчев и Борис III, на които погледите стояха обърнати към Рим и Берлин, пише Казасов. И те му делегираха Моллов, на когото германофилските разположения бяха известни още от Световната война. Тоя политически конкубинат не можеше да разчита на голям успех”.
Така в битката за намаляване на репарациите, освен нашенският разнобой в политическите окраски, се включват и класически форми на хибридната война, осъществявана тогава главно чрез печата. Една от тях е цитираната дописка във в. „Утро”. За нея Казасов казва: „Преданите чувства на Ляпчев към Италия и хладината на Буров към последната бяха документирани от една кореспонденция, появила се във в. „Утро”, която, макар да бе отбелязано, че произхожда от Рим, принадлежеше на италианската легация в София.” В хибридната война се включва и Турция, която пък е
наш съперник
в стремежите на кого репарациите ще бъдат намалени повече или по-малко. „Цариградският вестник „Туркише Пост” писа: „Отдавна е публична тайна, че Буров не се радва на симпатии в Рим. Българският министър на външните работи никога не е правил тайна своята голяма обич към Франция и затова е станал несимпатичен в Палацо Киджи”, разказва Казасов. Той отбелязва, че по това време някогашните съюзници от Първата световна война Франция и Великобритания, от една страна, и Италия на Мусолини, от друга страна, отдавна не са на един фронт. Добрите намерения на Буров, който се чувства силен сред своите идейни и политически приятели в Париж и в Лондон обаче са провалени от натиска, насочващ главните усилия за намаляване на репарациите към Италия. Казасов пише: „В Рим вярваха, че не грешат, като очакват, щото сред
отчаянието на София
от Белград
(става въпрос за неотстъпчивостта на Югославия да преразгледа и най-малки отстъпки от Ньойския договор) да изникне решението за дирене на разрешение на въпросите в една прононсирана ориентация към Италия. Тая вяра не беше безосновна. Тя идеше от царската и Ляпчева ориентация, която не закъсня да отпрати Буров под попечителството на Моллов на покаяние в Рим. На 12 декември (1929 г.) Гранди, външният министър на Италия, даде тържествен обед на двамата български министри, които след това се озоваха в Лондон и в Париж, където обаче не бяха удостоени със същото внимание.”
Ние и Планът „Иънг“
Оуен Иънг е американски финансов експерт, който разработва своя план за следвоенното възстановяване на Европа, което е невъзможно, ако останат в сила наложените от Версай и Ньой тежки репарации.
Какво разказва Димо Казасов за този план и нашето участие в него: „Тук заслужава да бъде отбелязан един многозначителен факт. Комитетът по репарациите, наречен „Иънг”, почна своите заседания през февруари 1929 г. и ги приключи през юли същата година. Хагската конференция, която имаше да утвърди решенията на комитета „Иънг”, почна работата си на 31 август 1929 г. На България, най-бедната и най-малката страна, бяха направени най-незначителните облекчения. Какво беше положението на другите германски сателити? Унгария получи мораториум до 1943 г., през което време ще плаща, начиная от 1927 г. по 5 милиона златни франка, увеличавани постепенно до 14 милиона, чак в края на 1942–1943 г. Австрия беше освободена от всякакви плащания чак до 1968 г. България трябваше да пристъпи веднага към изплащането на репарационния дълг.”
Как ли са си представяли света през далечната 1968 г. онези политически мъже, участвали в Хагската конференция? Дали са вярвали наистина, че дотогава всичко ще остане непроменено и в един прекрасен миг Австрия ще започне да плаща репарации? Нима Мусолини в Италия и все още неуспелият, но твърде напорист Хитлер в Германия не са им подсказвали, че същата тази Австрия, която те създават от някогашната Австро-Унгарска империя, няма и десетилетие по-късно, ще престане да съществува, защото ще стане част от Фатерланд – Третия Райх? И ще трябва отново да бъде възраждане от пепелищата на една нова, още по-кошмарна война. А през 1968 г. потомците на американеца Оуен Иънг ще имат своите съвсем други проблеми – в джунглите и тресавищата на Виетнам…
