Николай Големанов
Ноември 1853 г. Адмирал Павел Нахимов смазва цвета на турския черноморски флот. През 1853-та четиригодишната Кримска война още не е Кримска. Тя е просто третата руско-турска война през XIX век, а като цяло е поне десета поред, значи е познато събитие. Нищо особено.
Напрежението между традиционно враждуващите империи скача през април–май 1853-та, а през юли войски на император Николай I заемат Влашко (част от днешна Румъния) и Молдова. Т. нар. Дунавски княжества излизат на преден план в „Източния въпрос” и в европейския дневен ред.
Но война не е обявена, тя остава „неофициална”, а и двете страни я водят вяло, сякаш неохотно.
През есента на 1853 г. кипи дипломатическа треска – конференции, комитети, ноти т.н. Западните Велики сили на думи търсят „приятелско уреждане”. Обаче Франция явно поддържа Абдул Меджид I, а привидно неутралният Лондон налива масло в огъня и подтиква султана към Кавказ.
На 25 септември Османската империя обявява война на Русия. Почти месец по-късно манифест за война подписва и Николай I. Все по това време в Босфора влизат английски и френски кораби.
Надпревара към Кавказ Флотилия от 12 турски кораба, фрегати и транспортни отплава от Босфора към Кавказкия бряг [1]. Под командването на вицеадмирал Осман паша те трябва да превозят оръжие и муниции, вероятно и войска към района, в който Турция разчита на мюсюлмански бунтовници.
Също транспортна е първата операция на руския вицеадмирал Павел Нахимов [2]. През септември неговата ескадра прехвърля до Анакрия (в Грузия, северно от Поти) цяла дивизия: към 16 400 души, две батареи, неколкостотин коня, оръжие, палатки, храна.
След това на Нахимов възлагат да патрулира край Анадолското крайбрежие, така че да пресече пътя на османски подкрепления към Кавказ.
В началото на ноември той още издирва турската ескадра. В разузнаването му помагат сведения от търговски кораби и особено разпитите на борда на завзетия параход [3] „Меджари–Теджарет”. И на 6/18 ноември руските кораби поемат към Синоп.
Реве жестока буря До мястото Нахимов пристига на 8 ноември и забелязва закотвени турски бойни кораби. Но възниква проблем. „Късно вечерта – пише вицеадмиралът в своя рапорт – зарева жесток щорм от запад с огромно вълнение.”
Бурята нанася ред щети, има много скъсани платна, а три кораба са толкова повредени, че ги насочват за ремонт в Севастопол, над 300 км на север-североизток.
„Моят отряд при Синоп се състои от три кораба и бриг”, пише Нахимов и моли незабавно да бъдат поправени и върнати корабите, които е пратил.
Той решава все пак да блокира пристанището въпреки превъзходството на противника – 16 бойни и спомагателни съда с 472 оръдия против три руски кораба с 252 оръдия. Блокадата започва на 11/23 ноември.
Времето, твърде бурно още от края на октомври, обърква плановете и на Осман паша. За това разказва друг турски командващ при Синоп, британският контраадмирал Едолфъс Слейд, на османска служба като главен консултант (Мушавер паша).
„Разпръсната от морска буря по пътя, ескадрата на Осман паша… се събра в Синоп – припомня англичанинът в книгата си за Кримската война. – Всички кораби бяха претърпели много щети, а техните екипажи, недостатъчно снабдени със зимни дрехи, бяха толкова измъчени от студа и влагата, че след като стигнаха до пристанището няколко часа бяха неспособни да съберат платната си.”
Слейд сочи куп грешки на турското командване, слаба подготовка и пропуснати шансове, ако не за победа, то за спасяване на корабите [4]. Той не пести критики към бившия си началник Осман паша например:
„…лошото време бе повлияло на нервите му; той предпочете да чака противника на котва, вместо да рискува пак да попадне в буря.”
Огън!
В пристанището турските кораби са закотвени в дъга пред града. Те разчитат на поддръжка от шест скромни брегови батареи.
На 16/28 ноември от Севастопол пристига очакваното от Нахимов подкрепление – отрядът на контраадмирал Фьодор Новосилски, в чийто състав има три линейни кораба с по 120 оръдия. Два от тях – „Париж” и „Великият княз Константин” са снабдени с 68-фунтови оръдия с взривни боеприпаси (наричани също „бомбически” или бомбови).
Определението им идва от тежестта на боеприпаса – 33 кг 68-фунтови оръдия от 3–4 образеца има в няколко страни, включително Великобритания и Франция; често ги използват в бреговата артилерия или за отбрана на крепости. Но край Синоп „бомбови” оръдия с такъв калибър за първи път действат в морски бой, кораб против кораб.
Ефектът е потресаващ – и по разрушения, и психологически, независимо че от общо 782 руски дула само 76 стрелят с бомби.
На 17 ноември Нахимов подписва своята заповед от 10 точки „за атакуване на неприятелския флот, намиращ се на Синопския рейд”.
Как вижда следващия ден контраадмирал Слейд? „Около обяд на 30 ноември 1853 г. руската ескадра, като остави параходите назад, за да пресече бягството на която и да било от набелязаните жертви, влезе в залива на Синоп с изпънати платна при лек вятър от изток–югоизток…”
Всъщност руската ескадра навлиза в две колони, командвани от Нахимов и от Новосилски. Намеренията им са очевидни и около 12,30 ч първи откриват огън всички османски кораби и батареи.
Руският флагмански кораб „Императрица Мария” (84 оръдия) търпи повреди, но те не го спират. След половин час именно той изкарва от строя турската адмиралска фрегата „Ауни Аллах”. Почти незабавно корабът унищожава още една фрегата и се заема с най-близката брегова батарея.
Във всеки двубой резултатът е подобен или по-смайващ. Линейният кораб „Париж” (120 оръдия), флагмански за колоната на Новосилски, в сражението дава 3952 топовни изстрела, над 20% от огъня на руската ескадра. Унищожава 3 неприятелски кораба. Един от тях – корветът „Гюлли Сефид” е улучен в барутния погреб и избухва в морето.
По-рано, под огъня на „Великият княз Константин” е избухнала фрегатата „Навек Бахри”; отломки от нея и трупове на моряци се стоварват върху батарея на брега. Много са страшните сцени, докато бързо загива основна част от турския черноморски флот.
Боят още е в разгара си, когато пристигат парната фрегата „Одеса” и още два кораба, водени от вицеадмирал Владимир Корнилов. Това става около 13,30 ч на 18/30 ноември.
„Ужасно беше да се гледа” И без това подкрепление руската огнева мощ надвишава поне двойно неприятелската. Изходът на битката е ясен и един от новодошлите свидетелства:
„По-голямата част от града гореше… Повечето турски фрегати още горяха и когато пламъкът достигаше до заредените оръдия, произволно ставаха изстрели и гюллетата прелитаха над нас, което беше много неприятно. Ние виждахме как фрегатите една след друга хвръкваха във въздуха. Ужасно беше да се гледа как намиращите се на тях хора бягаха, мятаха се по горящите палуби, вероятно не решавайки се да се метнат във водата. Някои – виждаше се – седяха неподвижно и очакваха смъртта с фаталистично покорство.
… [по-късно] Целият рейд и нашите кораби бяха толкова ярко осветени от пожара, че нашите матроси работеха по поправката на съдовете, без да имат нужда от фенери.”
Слейд също е стъписан от „ужасните разрушения, неизбежни при кораби в боен ред, въоръжени с 68-фунтови оръдия, бълващи странично по бордовете на фрегати и корвети”.
Английският експерт е забелязал и друго: османските капитани няма накъде да маневрират или бягат.
„Неспособни да устоят на желязната буря – пише той, турските кораби откачаха котвените вериги, когато те не бяха вече прекъснати [от руските оръдия], и се отнасяха към брега. „Низамие” (60 оръдия) се обърна върху „Каид” (50) и двата кораба изгоряха заедно.”
Отделни турски съдове избухват във вълните, повечето обаче са поразени, след като вятърът ги изхвърля на брега. Там оцелелите моряци се опитват да ги опожарят. Това обаче предизвиква и пожари на сушата, като някои се прехвърлят към батареите.
Битката затихва около 16 часа [5], пламъците не спират до късно през нощта.
Във взривовете, в ледената вода и огнения ад загиват 2700 от 4200 турски матроси (според Слейд), над 3000, че и над 4000 според съвременни историци. Всяко от тези числа подкрепя подозренията, че ескадрата е возила към Кавказ и войскови отряд.
Самият Осман паша е ранен в крака и е пленен заедно с около 200 турски матроси и офицери. Освободен е чак след поражението на Русия във войната и подписването на Парижкия мирен договор през 1856 г.
От руска страна убитите са 37, ранените – 233, според първия отчет на Нахимов. Не е загубен нито един кораб.
Мрачно прозрение
След сражението по руските кораби са извършени най-належащите ремонти и ескадрата поема за Севастопол. Въпреки лошото време пристига там на 22 ноември/4 декември 1853 г. Посрещат я възторжено; мрачен и угрижен остава само един човек – вицеадмирал Нахимов.
Негов съвременник пояснява: „Той предполагаше, че тази морска победа ще накара англичаните да хвърлят всички усилия, за да унищожат Черноморския боен флот.“
Става точно така. В Европа реагират разпалено и гневно. Френският историк Емил Буржоа (1857–1934) признава:
„… Преувеличаваха този първи удар. Никой не си каза, както направи Неселроде [руският външен министър] на 12 януари 1854 г., че „османската ескадра след официално обявяване на война е потеглила, натоварена с оръжие, войска и муниции, предназначени за Кавказ, и че нищо не е задължавало русите да я оставят спокойно да извърши своето враждебно дело”. Публиката виждаше само турските съдове, разрушени въпреки съседството на европейските ескадри…”
За британския печат руската победа е „клането при Синоп”. Френският император Наполеон III иска отмъщение заради… „нашата военна чест”.
Години по-късно Слейд поучава със задна дата Нахимов, който трябвало… да спре огъня, за да остане победата му неопетнена. „Но той – пише лордът – продължи безмилостната стрелба, която уби много несъпротивляващи се мъже…”
Зад същата версия („не приличало на битка, а на унищожение”) застават и някои автори. През 1853–1854 г. обаче тя е изцяло пропаганден и политически трик. За 3–4 месеца Синоп е превърнат в „законен” повод за намеса на Великобритания, Франция и Сардиния.
През лятото на 1854-а войната вече е Кримска – с навлизането на англо-френски войски на полуострова. А там най-драматична е 350-дневната обсада на Севастопол.
Павел Нахимов, повишен в чин адмирал, командва отбраната на града. На 28 юни/10 юли 1855 г., докато инспектира укрепленията, той е смъртно ранен. Умира два дни по-късно.
Русия дълбоко почита Нахимов като един от големите герои в морската й история. А 1 декември е сред нейните Дни на воинска слава.
В наше време не са рядкост и по-обективни, критични изследвания на руски военни историци. Отбелязва се например, че след Синоп руският флот не прави нищо ефикасно в Кримската война, която Русия унизително губи. Сетне тя задълго няма думата в европейските дела и в съдбата на балканските народи. И е лишена от правото на военно присъствие в Черно море.
На свой ред тази забрана пречи на бездруго бавното развитие на нейните военноморски сили, колкото и утешителна да е „старата слава”. Руският историк Николай Кладо (1862–1919) с горчивина констатира: „Величаейки Синоп, ние стигнахме до Цушима”.
* * *
Сред българските патриоти войната буди надежди още през 1853 г. Не по-малко от 15 отряда помагат на руснаците. Някои от тях, като доброволческата рота на Павел Грамадов (1822–1877), са с численост над 100 души, поименно известни. Вероятно има и доста по-големи, като частта, с която легендарният дядо Цеко Петков (1807–1881) се сражава в отбраната на Севастопол.
Ала това е само „подробност” от дълбокото и многопосочно отражение на Кримската война и нейния изход върху развитието на българския народ.
Някои последици са положителни, например в църковно-народния подем, в известно „отваряне към Европа”, в икономическия и духовния напредък, както и културата на бита. Други са трагични, раждат нови конфликти и нов гняв. Сред тях е демографското обезобразяване на цели райони поради изселването на българи към Русия и разселването на черкези тук.
Надеждата в „Дядо Иван” пак е попарена, но броени години след войната националноосвободителното движение се съвзема. При това българинът, както никога по-рано разчита на себе си. Той вече е стъпил в едни две десетилетия, неимоверно богати на събития и на развитие, довело до Третата българска държава.
– – –
[1] Това би станало и без британско подсказване. Още от XVIII в. почти всички руско-турски войни се водят и на изток от Черно море.
[2] Цялото лято ескадрата на Нахимов изкарва в интензивна подготовка: тактически учения, ремонти и подобрения по корабите и оръжието, учебни стрелби и т.н. През август например проверяват скорострелност с тежки оръдия. На кораба „Дванайсет апостоли” две оръдия дават по 6 изстрела за по-малко от 3 минути.
[3] Тогава парните кораби често са платноходи, в които парният двигател е спомагателен. Разликата със същинските параходи личи например в руския термин „пароходофрегат”.
[4] Пашата англичанин, по-късно адмирал и лорд, подминава факта, че самият той бяга от сражението с бързата парна фрегата „Таиф”. Тя потегля час и половина след първия изстрел и е единственият турски кораб, оцелял от Синоп.
[5] Не е вярно, че турската ескадра била унищожена за час или два, твърдение, застъпвано още на времето по политико-пропагандни причини.
Основни източници: „П.С. Нахимов. Документы и материалы”, Москва, 1954; Стоянов Ал. „Руско-турските войни, 1569–1878”, София, 2019; Доценко В. „Мифы и легенды Российского флота”, Москва, 2004; Slade A. „Turkey and the Crimean war”, London, 1867; Bourgeois E. „Manuel historique de politique etrangere”, t. III, Paris, 1906; Кинг Ч. „История на Черно море”, София, 2006
