Ако ме попитате за някоя от най-характерните, но и най-неотговорни черти на политическия елит в Скопие, със сигурност ще поставя като приоритетно неумението на управляващите да се учат от грешките на своите предходници във властта. Някогашният лидер на ВМРО–ДПМНЕ и премиер Любчо Георгиевски през 2002 г. бе изпаднал в международна изолация и въпреки активната си предизборна кампания, проведена лично от него, загуби катастрофално от лидера на социалдемократите Бранко Цървенковски през септември същата година. На следната година Любчо подаде оставка като лидер на партията и потъна в политическо отшелничество. Наследи го Никола Груевски, който и като партиен лидер, и като премиер не се поучи от грешката на Георгиевски да се кара с „международния фактор“ и също изпадна в изолация.
И в крайна сметка слезе от власт и сега си харчи парите някъде в Будапеща, където се скри от съда в Скопие, осъдил го на две години затвор за престъпления по служба.
Същият този Груевски през април 2008 г. поведе група от министри в Букурещ, където заседаваше Съветът на НАТО. Облечени като „сгодени цигани“, премиер и министри бяха взели със себе си достатъчно много хора, чието присъствие трябваше тържествено да отбележи поканата за членство на Република Македония в Алианса заедно с Хърватия и с Албания. Тогавашният президент на САЩ Джордж Буш-младши през първия ден на срещата на пресконференция заяви, че утре, на следващото заседание на висшия орган на Пакта покана ще получат и трите държави, обединени в т. нар. „Адриатическа лига“. Тържествата в лагера на македонците можеха да започнат и шампанското да гърми, защото кой от лидерите на страните членки ще се осмели да оспори обещанието на Буш, нали?
На следващата сутрин стана ясно, че покана за членство получават Албания и Хърватия, а Република Македония – не. Ветото на Гърция заради спора за името и заради още много неща спря Скопие. Настроението в делегацията от Република Македония начело с премиера Груевски падна катастрофално, официалните тъмни костюми бяха прибрани, шампанското остана неотворено. Груевски се върна в Скопие, обяви предсрочни парламентарни избори, които на вълната от разочарованието спечели убедително. А личната му сръдня от неуспеха сякаш го подтикна да засили още повече изолацията на държавата, което пък стана
хранителната среда, в която избуя автократизмът на управлението му. Което, в крайна сметка, го доведе до краха на режима му. Вярно, като компенсация за пропуснатото членство и като потупване по рамото Вашингтон предложи и сключи с Република Македония месец по-късно Договор за стратегическо партньорство, който действа и до днес. Но през всичките тези години от април 2008 г. насам въпреки значението му за вътрешната и за регионалната стабилност това споразумение играе ролята на подсладител за болните от диабет. Уж сладни, но не е естествен.
Спомних си всички тези неща, когато в началото на седмицата гледах с какъв патос в Скопие се готвят да отпътуват за Лондон на срещата на върха на НАТО. Вярно, въпреки видимото задоволство от факта, че в Лондон знамето на Северна Македония вече се вее между флаговете на останалите страни членки и че делегацията начело с премиера Зоран Заев имаше своето място около кръглата маса заедно с другите 29 държавни и правителствени ръководители, все пак настроението бе по-приглушено от това преди 11 години. Допускам, че и случаят с неполучената дата за начало на преговорния процес за членство в Европейския съюз през октомври може да е изиграло възпираща роля за кресчендото в настроението. Пък и опитът, историческият, за който стана дума по-горе, учи, колкото и да не искат в Скопие да разберат това. Защото всичко е готово, когато е готово, нали така…
Но не само това. Основната причина би трябвало да е друга. Все още формалната процедура за членството на Северна Македония в НАТО не е завършила в нейната цялост. В деня преди срещата на върха на Пакта в Лондон държавният секретар на САЩ Майкъл Помпео внесе решението на американския Конгрес за ратификацията на Протокола за членство на Скопие в Алианса. Този акт, между другото, от някои водещи български медии бе представен като действие от Конгреса, извършено в самото навечерие на срещата в Лондон, въпреки че то се състоя още на 22 октомври. Но това е друга, медийно-образователна тема… Факт е обаче, че подкрепата на американския Конгрес оказа решаваща роля за окончателното оформяне на цялата предварителна процедура по ратификацията на Протокола за членство на Северна Македония. Двайсет и осем страни членки го направиха в рамките на десетина месеца от февруари насам. В това число и България, чието Народно събрание ратифицира Протокола с пълно единодушие. В този смисъл жестът на Помпео имаше смисъла да легитимира присъствието на делегацията на Северна Македония на срещата около кръглата маса, без тя, държавата от Западните Балкани, да е финализирала напълно и цялостно процедурата.
Остават още две стъпки.
Първо, испанският парламент да ратифицира Протокола, и второ, Собранието в Скопие да направи същото, след като всички 29 страни – членки на Пакта, са го сторили. За второто в Скопие има готовност. Дори лидерът на опозиционната ВМРО–ДПМНЕ Християн Мицковски предложи парламентът да се събере и въпреки че Испания все още не е казала своето „да“ за ратификацията на Протокола. Според него по такъв начин Северна Македония да изпрати послание, че единодушно настоява да завърши мисията „членство в НАТО“.
Проблемът е Испания. Проведените там предсрочни парламентарни избори объркаха нещата, като нарушиха предварително приготвения график, разположил така ратификациите във времето, че те да приключат преди Срещата на върха на 3 и 4 декември в Лондон. От испанската столица идват сигнали, че въпреки по-разноликия си характер, получен след изборите, в Мадрид ще дадат подкрепа на Северна Македония. Сигналите са си сигнали, но за да бъдат нещата сигурни, президентът Стево Пендаровски, по неговото признание, се е обърнал с молба към двама политици, които според него биха могли да лобират. Единият е някогашният външен министър на Испания, а после генерален секретар на НАТО Хавиер Солана, приятел на Северна Македония и активен участник в разрешаването на въоръжения конфликт между бунтовниците от Армията за национално освобождение и властите в Скопие през пролетта и лятото на 2001 г.
Вторият е бившият български премиер Симеон Сакскобургготски. Пендаровски не скри, че разчита на него да използва връзките си в испанската столица, за да гарантира, че парламентът на страната ще ратифицира Протокола за НАТО. И че това ще стане в най-бързите срокове, които са възможни. Но това не е първият път, в който Сакскобургготски е помолен да помага на Македония. По време на първото си и единствено официално посещение в Скопие през април 2003 г. като премиер на България по-голямата част от пребиваването му в Охрид бе „заета“ от тогавашния премиер на Македония Бранко Цървенковски. Хора от македонския протокол се оплакваха, че Цървенковски и съпругата му са обсебили неформално Симеон и доня Маргарита, която го придружаваше, в дълги и предълги разговори на четири очи. После се появиха достатъчно достоверни информации, че Цървенковски през цялото време е разговарял с българския премиер за това, как Македония по-бързо да реализира успех в евроатлантическия път и как Симеон Сакскобургготски със своите международни връзки би могъл да помогне в това. Та, казвам, дано и сега, в този „испански“ случай освен официалната подкрепа за членството на Северна Македония в НАТО принос да има и неформалната българска помощ.
Нали сме си близки.
