Албания също не успя да получи дата за преговори за членство в ЕС, но прие новината по-спокойно от съседите си от Северна Македония
От седмици следим с тревога новините от Албания. За разлика от други поводи сега вниманието ни се фокусира на запад от нас заради катастрофалното земетресение, което разлюля държавата. То не бе еднократен гърч, който разруши домове, сгради и взе човешки жертви. Серията по-слаби и по-силни трусове продължава да люлее най-големия морски град на страната Дуръс, който ние знаем и като Драч. Няма спокойствие албанската земя, но пък помощта и проявите на международна солидарност за загубите също не спират. И този път първи на помощ на пострадалите се притекоха съседите, последвани от многобройни групи специалисти от цял свят, отишли на брега на Адриатика да помогнат за преодоляване на последиците от природното бедствие. То, както е известно, не избира мястото, където да се случи. Този път е съседната ни Албания.
И докато вторичните земни трусове продължават да напомнят за трагедията, властите в Тирана вече се заканиха да разследват докрай причините за разрушенията на някои от новите строежи по брега, които май взеха основната част от жертвите. И разследванията на причините очевидно ще обхванат най-напред строителните фирми, градили хотели и други увеселителни заведения за туристите буквално на брега на морето, дори върху плажовете. В този смисъл аналогията със земетресението преди години в Турция, когато се оказа, че съвсем новите жилищни постройки са рухнали заради вложените в тях некачествени материали, е напълно нормална. Земните трусове в Албания
почти съвпаднаха по време с разочарованието от неуспеха
през октомври страната да получи дата за началото не преговорния процес за членство в Европейския съюз. Ненапълно, частично, но все пак остана чувството – колкото и грозно и зловещо това да звучи, че трагедията бе добре дошла за властите и правителството на премиера Еди Рама. Защото грижата за преодоляване на щетите от земетресението оставиха на заден план въпросите, които съвсем естествено биха били задавани след 18 октомври. И те биха били свързани с това, какво не достигна на Албания да получи дата за преговори. Само позицията на Париж ли е причината за отказа и какво направи или не направи правителството на Еди Рама, за да подготви държавата за изискванията за старт на преговорния процес. Вероятно и други въпроси, отразяващи спецификата на вътрешнополитическия дебат в Албания биха могли да бъдат формулирани от местната опозиция и аз съм сигурен, че и това ще стане след време.
Във всеки случай личното ми впечатление, а то се потвърждава и от други наблюдатели на събитията в Албания и в района, е, че отказът от дата за начало на преговорите в страната се прие далеч по-спокойно, отколкото при съседите в Северна Македония. Двете държави вървяха заедно в тандем и затова сравненията между тях можем да приемем за съвсем естествени. Дали искаха да са заедно, или не, в този случай няма никакво значение, защото в крайна сметка техните премиери Зоран Заев и Еди Рама бяха заедно в Брюксел, заедно се опитваха да омилостивят лидерите на страните – членки на ЕС, особено тези от Франция. И заедно понесоха на раменете си отговорността за неуспеха. Но го понесоха различно: докато Зоран Заев в Скопие изпадна, по негово лично признание, в дълбок психологически срив и отчаяние, то Рама не даде знаци, че го преживява толкова дълбоко. Да, беше му неприятно поради факта, че ще трябва да понесе упреците на и без това неспокойната и остра вътрешна опозиция в страната. Но така или иначе като цяло, наистина реакцията в Тирана бе по-различна и не толкова драматична, отколкото при съседите.
Да се опитаме да видим по-дълбоко причините за тази разлика в настроенията. Първо,
в Албания предварителните очаквания не бяха така еуфорични
както в Северна Македония, където властите и близките им медии бяха създали представата за акта на получаване на дата за преговори едва ли не като една формалност. Всичко е наред, Северна Македония е толкова напред в подготовката си и в изпълнението на критериите, че на държавните и правителствени ръководители от ЕС не им остава нищо друго, освен „да плеснат с ръце и да се прегърнат“ със Зоран Заев. В Албания политическият елит бе наясно, че острите вътрешни противоречия, разбитата правосъдна система без нормално функциониращи от повече от година Конституционен и Върховен съд, бойкотирането на местните избори, острата институционална криза, изразяваща се в неработещ нормално парламент, личната битка между президент и премиер и още много други проблеми създават картина, която хич не би могла да се хареса в Брюксел. Въпрос на самооценка, която в случая в Тирана се оказа по-близка до реалността. В сравнение с тази в Скопие, където тя бе стигнала до дълбока самозаблуда.
На всичко отгоре от Париж вече бяха дошли сигнали, че там не искат повече албански имигранти, защото им създават проблеми, които французите и без това си имат с гостите от бившите френски колонии. Даже ми се струва, че изискването на президента Макрон за нова методология за приема на нови членки на Европейския съюз като общ принцип за всички кандидати прикри до известна степен специфичния проблем с албанците, които търсят работа и убежище във Франция.
Второ, реакцията в Албания бе по-спокойна в сравнение със Северна Македония вероятно и заради факта, че Тирана все пак е по-напред в евроатлантическата интеграция. От 2008 г. „страната на орлите“ е член на НАТО, когато заедно с Хърватия на срещата на върха на Алианса в Букурещ получиха покана, а впоследствие и вдигнаха държавните си флагове на пилоните пред щабквартирата на Пакта. На същия този форум в румънската столица и Република Македония очакваше да бъде поканена, но въпреки усещането, че е по-напред в изпълнението на критериите за членство в сравнение с партньорите си от т.нар. „Адриатическа лига“ – Албания и Хърватия, остана извън Алианса. И чак сега, в края на 2019 г., но вече като Северна Македония, нейната делегация седна на общата маса на Срещата на върха на НАТО в Лондон. Вярно, без право на глас, но с обещанието да стане пълноправен член на Пакта след окончателното приключване на процедурата по ратификацията на Протокола за членство. От тази гледна точка
в Тирана имат самочувствието, че „водят“ на съседите от Скопие
поне с една обиколка в евроатлантическото бягане. И че отказът за дата за преговори с ЕС е само временен отдих от този бяг.
Трето, ако в Северна Македония усилията страната да започне преговори за членство в ЕС бяха свързани с много компромиси, в това число и със смяната на името на държавата, в Албания нещата нямаха толкова, да го кажем така, драматичен характер. Затова и решението от 18 октомври отекна по-силно в Северна Македония, защото хората и политиците там видяха в него липса на оценка за свършеното, за болезнените промени, които бяха направени, някои от които засягаха твърде чувствителната за всеки жител на Северна Македония национална струна. В Албания вълнения от подобен род нямат особено място, моноетническата държава, населена от албанци, поне в това отношение се чувства стабилно и готова да приема по-спокойно политически решения отвън.
Вероятно има и други причини за това, Албания да приеме по-спокойно решението за отказ от дата. Поне в сравнение с невротичната и на места апокалиптична картина, която видяхме край Вардар. Но надеждата и от двете страни на границата остава.
Поне до следващия рунд.
