На 29 декември 1884 г. е предотвратен първият заговор срещу княз Александър I
„За никого не беше тайна, че предстоящият прием в руското дипломатическо агентство имаше само една цел – уязвяването на княза. Насрочен за 29 декември, само два дни преди големия новогодишен дворцов бал, той трябваше да го затъмни и засенчи, да го представи като второстепенно събитие в светския живот.”
Така описва обстановката в столицата на младото княжество историкът Цончо Родев в книгата си „Изпитание” („Военно издателство“, 1969 г.). Това са бурните времена на бързи политически и обществени промени, сред които се редуват суспендирането на Търновската Конституция, Режимът на пълномощията, когато княз Александър I е принуден от Петербург да назначава руски генерали за български министър-председатели, до управлението на либералите начело с Петко Каравелов и Стефан Стамболов. И когато все по-напористо зреят не само идеята, но и
реалната подготовка за Съединението на Княжеството с Източна Румелия. Срещу което най-голям противник се оказва не Германия на Бисмарк, авторът на Берлинския договор, не и вечният поддръжник на Турция – Британската империя, дори не и Австро-Унгария, която държи първенство на Балканите да има нейното протеже Сърбия, а… Русия, чиито Сан-Стефански интереси са накърнени най-чувствително с разделението на България и създаването на изкуствената област със столица Пловдив.
Разковничето на много големи дела често се крие в дребни и дори дребнави лични интереси, пристрастия или ненавист. В онзи момент, когато сръбското разузнаване е доловило и донася в Белград за подготовката на Съединението, а френският дипломатически агент Шефер предупреждава министър-председателя Петко Каравелов, че „барометърът показва буря от запад, и то съвсем наблизо”, главната и единствена пречка за Съединението според русофилите на Драган Цанков е „швабата в двореца”. Тази политика се поддържа упорито от руската дипломация в България – Съединение може да има, но само с покровителството и по волята на руския император и най-вече – без княз Александър. Историците виждат в тази непонятна упоритост повече лични амбиции. Любимец на Царя Освободител Александър II, герой от Освободителната война, преминал Балкана в суровата зима с отряда на генерал Гурко, княз Александър е недолюбван от братовчеда си – новият император Александър III, тъй като след Режима на пълномощията започва да провежда
независима от Русия политика Така от идеята, че „злото е в двореца”, до замисъла за неговото отстраняване има само няколко крачки. Прави ги дипломатическият агент на Русия Александър Кояндер, който на един дворцов бал с умели ходове, без да казва нищо директно, печели привърженици, главно сред офицери, завършили Военната академия в Петербург. Един от тях е ротмистър Анастас Бендерев, по това време на длъжност „другар” на военния министър княз Кантакузин, което ще рече – заместник-министър на войната. Няколко ловко подхвърлени дипломатически фрази с точна насоченост разпалват крайното русофилство на младия офицер, както и неговите идеи за „премахване на единствената пречка пред любовта на руския цар и народ”. Бендерев не прави разлика между монарх и народ и не се замисля особено защо под каретата на Царя Освободител е избухнала смъртоносна бомба. За разлика от Драган Цанков, допреди три години краен русофоб, написал статията „Не ви щем нито меда, нито жилото” а сега отчаян русофил, Бендерев се хвърля в „делото” съвсем безкористно, докато за Цанков се споменават „торби със златни франкове”.
Както много неща в историята, тайната и на този заговор пропълзява случайно извън пределите на посветените и стига до княз Александър. Той не е уплашен, макар че след няма и две години същите тези офицери наистина ще го детронират и по съвет на Драган Цанков са били напът дори да отнемат живота му. Но в онази декемврийска вечер преди 135 години младият български владетел изиграва достойно ролята си. Както пише Цончо Родев: „В същото време княз Александър успя да нанесе още един удар Докато продължаваше лицемерно да хвали Кояндер за хубавата му идея да устрои този прием („прилична увертюра на дворцовия бал” – както се произнесе снизходително), той забеляза наблизо ротмистър Бендерев и реши, както се казва, да удари с един куршум два заека. Повика офицера и Бендерев се принуди да застане с прибрани пети пред него…” Ударът на княза е изящно смразяващ и за Бендерев, и за неговия подбудител Кояндер. Той хвърля ротмистъра не в страх, какъвто той не познава, а в тревога за „делото”, което все още е някаква твърде неясна химера. „Но изведнъж се сепна, пише Родев. Какво знаеше князът? Защо толкова настойчиво и с такава ирония говореше за „преданост, вярност и себеотрицание”?
Дали не беше станал провал?
Кой е могъл да издаде нощните съзаклятнически разговори на ротмистъра? А откъде идваше това спокойствие у „швабата”? Дали преданите му хора не бяха подготвили вече една българска Вартоломеева нощ?”
„Колкото и да звучи невероятно, Анастас Бендерев за първи път разбра, че се бе уловил в една игра, в която залогът бе собственият му живот, пише Цончо Родев. Той не се уплаши. В него имаше премного храброст, за да се разколебае от страх за живота си. Но Бендерев, който до днес подсъзнателно бе приемал заговора като някаква забавна игра на стражари и апаши, сега изведнъж видя цялата сериозност на начинанието. И той направи нещо, което сам смяташе невероятно за себе си – взе шинела и фуражката си от гардероба и напусна приема. Бърз и припрян в своите решения, той отиваше да предупреди съмишлениците си, че „делото” се отлага за по-благоприятно време…”.
