Спорът за това – има ли македонски език, показва липсата на готовност в Скопие да се преосмисли периодът, в който Македония бе част от Титова Югославия
Видях в програмата на БНТ, че ще повтарят един документален филм, към който съм причастен. Бе направен през 2012 г. за рубриката „В кадър“ от колежката Весела Смилец с оператор Добролюб Илиев и режисьор Олег Ковачев. Консултант – моя милост. Ставаше дума за цялата история около изкуственото създаване на т. нар. македонски език през първите години след Втората световна война. От прословутото заседание на Антифашисткото събрание на народното освобождение на Македония (АСНОМ) в манастира „Прохор Пчински“ на 2 август 1944 г., когато се взима политическото решение за създаването на македонски език, през езиковите комисии, които обсъждат как и на каква основа да стане това. Става дума и за разпореждането, изпратено от Белград до новите комунистически ръководители в Скопие, да не им минава и през ума да търсят някакви други варианти освен този, който те налагат. Така е и до ден днешен, когато в суверенна и независима Република Северна Македония, която България първа призна на 15 януари 1992 г., виждат във всеки опит да се спомене за връзката на македонския с българския език, отричане и посегателство срещу македонската самобитност и идентичност. Която, казват там, била призната в целия свят.
Ценното на филма бе документалният материал и преди всичко стенографските записи на заседанията на трите езикови комисии, които Стоян Ристевски от Охрид бе издирил и публикувал, както и интервюто с него, взето от авторката Весела Смилец. Така че ако сте пропуснали в неделя вечер да видите припомнянето на създаването на т. нар. македонски език, можете да извадите филма от Мрежата и да го изгледате. Ще ви даде много информация за всичко, което се случва през периода
1944–1946 г., когато на бял свят излиза чудото, наречено „македонски език“
Подмененият език. И понеже неговото зачатие е порочно, затова и до днес, в уж новите времена на развитието на българско-македонските отношения, езикът предизвиква толкова вълнения и от двете страни на границата. Повече оттатък, отколкото при нас, разбира се. Врявата, която се вдига, заплашва да върне тези отношения години назад, показвайки колко крехък е напредъкът след подписването на определения като „исторически“ договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество между София и Скопие. И колко чувствителна продължава да бъде тази тема. И не само сред академичната общност, която е призвана въз основа на съответните научни аргументи да изчисти най-накрая този въпрос, но и сред политиците и особено сред широката общественост. Затова не се учудвайте на реакцията край Вардар по повод становището на Българската академия на науките, предизвикано от т.нар. Харта на македонския език, подготвена от членовете на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ).
Но пък аз ще ви разкажа една история от последно време. Сред авторите на въпросната Харта е академик Катица Кюлавкова. Минава за поетеса, за писателка, есеистка, литературен историк и критик, шефка на македонския ПЕН клуб. Опитва се да се прави на космополит, гражданин на света, който стои над дреболиите. Много често може да я видите из коридорите на Българската академия на науките, на Софийския университет и къде ли не още. Обича да идва в България жената, има си свои приятелки из нашите академични кръгове, което пък не й пречи в своите постове в Мрежата да защитава яростно македонския език като нямащ нищо общо с българския. И да критикува свои български колеги, които не ходят по свирката на македонистката й гайда. Даже написа една поема, посветена на македонската езикова норма, която се върти из интернета и която показва истинската й същност на учен и доктринер. Имам я, запазил съм си я и я пращам на всеки, който се опитва да ми дава препоръки да бъда по-мек с хора като Кюлавкова.
И за да е иронията пълна, точно в дните, когато Българската академия на науките честваше своята 150-годишнина, Кюлавкова представи насред София своята книга „Балкански наративи“. На пръв поглед нищо лошо, даже – браво! Авторката дори се беше изхитрила да покани на промоцията гостите от академиите на бившите югославски републики, дошли в София за юбилея на БАН, сякаш да потвърди, че в мисленето си тези хора все още живеят в Титова Югославия. Книгата представлява нейни статии и изследвания, публикувани в различни периоди и на различни места през изминалите години. Но – забележете! –
в „превод“ на български от една доцентка от Института
по балканистика на БАН
и под редакцията на друга доцентка от същото научно звено на Академията. И за съжаление, и двете научни работнички не виждаха нищо нередно в това да издадат труд в „превод“ от македонски на български. Дори напротив, имаха чувство на изпълнен дълг. Вярно, издателството, което представи книгата на Кюлавкова, е частно, създадено от една от двете щатни служителки на БАН. Но тя и нейната колежка „преводачка“ са тези, които трябва да защитават истината за българския език и за неговата производна – македонската езикова норма. Не са лингвистки очевидно, но тъкмо защото не са такива трябва да знаят добре политическите последствия от подмяната в тълкуването на „подменения език“. Както се вижда, легендата за „Троянския кон“ действа и днес сред хората с научни тоги в БАН.
Хора, превод се прави от един език на друг, различен език. Какво да му превеждаш от македонски на български. Знам, доста хора не го разбират. И как да го разбират, когато неговата българска основа съзнателно, системно и преднамерено бе подменена с лексика предимно от сръбския език и с някои чуждици с латински корени. Само и само да се различава от българския. Ако има два езика в света, само два, не повече, които имат еднакъв синтаксис за разлика от всички останали славянски и други езици, това са българският език и езиковата норма в Северна Македония, който там наричат македонски. И пишат Харти за него.
Ако ме питате мен,
тази Харта бе предназначена преди всичко за вътрешна употреба
в Северна Македония. Но наши академици, без да познават конкретната политическа ситуация в страната оттатък, се хванаха на въдицата тутакси да отговарят на своите колеги от Скопие. Но тези конкретни обстоятелства вероятно не са били взети предвид, след като академиците от БАН реагираха по този начин – щом онези пишат и публикуват, наш дълг е и ние да го направим. Така ли?
А какво стана с прословутото размразяване в отношенията между двете академии по времето, когато председатели на БАН и на МАНУ бяха академиците Стефан Воденичаров и Владо Камбовски? Нали си разменяха посещения, съвместни отбелязвания на дати от общата история,
учени от двете страни разработваха общи теми
които после излизаха в книга. Толкова ли се задръстиха каналите на комуникация между двете научни институции, та не можеха нашите предварително да разберат за какво е тази Харта или поне да звъннат и да попитат в Скопие сега ли е моментът да се правят такива спорни жестове? Или всичко бе от ден до пладне, като много неща в нашите отношения с хората и институциите оттатък границата? БАН е сериозна институция със 150-годишна история, та да си затваряме очите тогава, когато действа първосигнално.
Да се разберем – не отричам правото да отговаряме на всяко посегателство към българския език, особено когато то идва откъм Скопие. Но учените затова са учени – ако имат неизяснени спорове, да ги решават на научни форуми в академична среда, с необходимите аргументи.
