Пламен Димитров
За да се издигне до държавния връх, един политик трябва да бъде солиден, улегнал, добре подготвен и с безупречен имидж. Така беше доскоро в демократичните държави. Откакто Тръмп стана президент на САЩ, това убеждение е сериозно разклатено. Но той вече не е сам. 2019 бе годината на нестандартните лидери в световната политика. Странностите на Тръмп продължиха да възмущават неговите противници и да хвърлят във възторг почитателите му, но редом с него изгряха и звездите на други екзотични политически птици. Безкрайният сериал за излизането на Великобритания от ЕС бе удължен с още няколко епизода, след като лидер на консерваторите и премиер на страната стана невчесаният ексцентрик Борис Джонсън.
В Украйна смазваща победа на президентските избори спечели шоуменът и продуцент Володимир Зеленски, в Италия нарасна популярността на Матео Салвини, макар че той бе изигран от по-опитните политици в Рим и засега е извън властта. Като нестандартен лидер през тази година се държа и френският президент Макрон, който попари евроинтеграционните мераци на Северна Македония и обяви, че НАТО е в „мозъчна смърт“.
Така политиката все повече заприлича на телевизионно шоу. Лидерите не диплят някакви сложни и всеобхватни идеологически платформи, а се концентрират върху кратки експресивни послания. „Европейците трябва да плащат повече за отбрана“ е фраза, в която Тръмп побира цялата сложност на отношенията между евроатлантическите съюзници. „По-добре мъртъв в канавката, отколкото да отложа Брекзит“, зарече се от своя страна Борис Джонсън и… му се наложи да отложи Брекзит. 2019 бе година, в която още по-ярко се открои тенденцията
политическият
фаст фууд
да се харчи повече в предизборните бакалии, отколкото здравословните храни, забърквани с идейна закваска и отлежавали дълго в ума на електората.
Ексцентричните лидери на могъщи държави правят света по-неуправляем, но засега сме далеч от катастрофа. В САЩ парламентът играе ролята на усмирителна риза за Тръмп, във Великобритания Борис Джонсън получи мандат да извади страната от ЕС, но с това светът не свършва, а френският президент Макрон не може еднолично да разкъса институционалната паяжина на Европейския съюз и НАТО. А и като противовес на ексцентриците в Берлин все още управлява Ангела Меркел – старомодна солидна котва на стабилността в международната политика.
Яркото политическо лидерство наливаше гориво в двигателя на двата най-драматични и мащабни сблъсъка на днешната световна сцена – търговската война между САЩ и Китай и геополитическата конфронтация между Русия и Запада. През тази година Вашингтон и Пекин си размениха множество взаимни обвинения и икономически удари, макар че през декември стана ясно, че е почти готово за подписване търговско примирие между тях. Тръмп бе лидерът, който направи тежък геополитически проблем от огромното отрицателно салдо на САЩ в търговията с Китай, но става все по-ясно, че борбата за световно лидерство между Вашингтон и Пекин ще продължи и при следващите американски президенти.
Макар и с по-бавен темп, икономическият възход на Китай продължи и през тази година. Засилва се и финансово-инвестиционната експанзия на Пекин в Южна и Централна Азия, Африка и Източна Европа. Люшкането между желанието да черпят от китайския инвестиционен поток и страха от попадане в зависимост от Пекин става централен политически сюжет във все повече бедни държави по света.
Китайците вече дишат във врата
на Америка
но засега САЩ запазват световното си лидерство. Освен че имат по-голяма икономика от Китай, американците са флагман в редица сфери на модерния глобален бизнес – социалните медии, онлайн търсачките, електронната търговия, софтуерните решения. А също и във военните технологии и тяхното внедряване в производството. Един от най-ярките символи на американското технологично превъзходство е добивът на нефт и газ чрез метода на фракинга. Въпреки огромното вътрешно потребление през тази година САЩ излязоха на трето място в света по износ на втечнен газ и този икономически успех започна да придобива геополитически измерения. Най-могъщата държава на планетата върви с бързи крачки към енергийна самодостатъчност (когато няма да има нужда от внос на нефт) и това води до сериозно разместване в списъка с нейните международни приоритети.
Китайската международна експанзия обаче е централизирана, по-добре планирана и с дългосрочни цели. Тя се води от държавни компании, а не от частни предприемачи. Китай вече е спечелил сблъсъка със Запада по отношение на индустриалното производство, но това е само прелюдия към истинската битка в сферата на високите технологии. През тази година все повече западни държави осъзнаха, че трябва да се определят спрямо китайското предизвикателство. На срещите на високо равнище на ЕС и НАТО се обсъждаха амбициите на Пекин да внедри китайска технология и китайски фирми при създаването на 5G мрежите за мобилна комуникация в Европа. Вашингтон е категорично против такъв сценарий, но редица европейски държави се колебаят.
Конфликт между Запада и Пекин назрява и по въпроса за човешките права. Съчетанието между информационните технологии и монополната политическа власт е напът да превърне Китай в първата държава на тоталното следене на гражданите. През годините това е било мечта на множество световни диктатори, но те не са имали технологична възможност да я реализират. Опирайки се на икономическата си мощ, Пекин досега успяваше да сдържа критиките от чужбина по въпроса за преследването на многобройното уйгурско малцинство. През тази година обаче Конгресът и Сенатът на САЩ приеха закон, осъждащ затварянето на над 1 млн. уйгури в лагери.
Макар и с доста по-скромни икономически възможности от Китай, Русия си остава другото голямо предизвикателство към доминирания от Запада световен ред. През тази година Кремъл успя да укрепи позициите си в Сирия, до голяма степен да превърне Турция в чуждо тяло в НАТО и да влияе все по-сериозно върху общественото мнение в Европа и САЩ. Американските социолози бият тревога за
„путинизацията“
на Републиканската партия
чийто електорат следва проруските симпатии на президента Тръмп. В същото време Конгресът налага нови санкции срещу Москва, ЕС преподновява старите, а НАТО отбелязва, че евроатлантическата сигурност е застрашена от „агресивните действия на Русия“.
И през тази година най-опасните места в света си останаха Близкият изток, Арабският полуостров и Афганистан. В Сирия настъпи преразпределение на силите и влиянието в полза на Турция и Русия, след като местните кюрди бяха изоставени от американците. Краят на войната в Йемен не се вижда, а преговорите между Вашингтон и талибаните за Афганистан вървяха трудно. Притиснат до стената от американските санкции, Иран търси асиметрични ходове, за да не позволи на своя главен регионален съперник Саудитска Арабия да вземе надмощие. През септември успешна атака с дронове извади от строя половината от саудитските мощности за очистване на петрол и показа как ще изглеждат войните на бъдещето. Последвалият трус на световните нефтени пазари бе преодолян бързо, но страхът от нови нападения срещу петролната инфраструктура остава. 2019 бе и
година на уличните протести
В Хонконг демонстрантите искаха гаранции за политическа свобода, в Ливан и Алжир се бореха срещу корумпираната политическа класа, във Франция – срещу пенсионната реформа, в Иран – срещу поскъпването на бензина и икономическите трудности, в Боливия – срещу фалшифицирането на изборите. Най-парадоксален, но може би най-масов и жарък бе чилийският протест, започнал заради поскъпване на билета за метрото в столицата с 8 стотинки.
Климатолозите казват, че глобалното затопляне е продължило и през 2019 г. Разгорещиха се и дебатите за мерките, които трябва да се вземат за спирането му. През 2020 г. обаче най-важното събитие ще бъдат изборите в САЩ. Една евентуална загуба на Тръмп ще охлади страстите в световната политика.
