Убийството на генерал Сулеймани от миналата седмица постави в нов контекст американско-иранското съперничество за доминация в района на Персийския залив и Близкия изток. Това е най-решителният и сериозен удар, нанасян от Вашингтон срещу Иран през този век. Ако не броим икономическите санкции, които вече станаха банално ежедневие и не се възприемат като някаква изненадваща драма.
Проблемите на САЩ с Иран започват през 1979 г., когато в Техеран е извършена ислямска революция и страната преминава от монархическа диктатура към теократично управление. През 80-те години на миналия век Ирак играе ролята на регионален балансьор на Иран. Двете съседни страни се впускат в дълга изтощителна война, която показва, че силите им са изравнени, макар че иракското население е 2–3 пъти по-малобройно.
През 2003 г. обаче американците собственоръчно разрушават този баланс, като нападат Ирак. Това е война между първия и втория свят, между армия от 21 век и друга, която си е останал в предходното столетие. Опирайки се на въздушното си превъзходство, САЩ много лесно разгромяват иракските въоръжени сили и свалят от власт одиозния диктатор Саддам Хюсеин. И с това лесната част от задачата свършва. Саддам е премахнат, защото е разглеждан от администрацията на президента Джордж Буш като заплаха за арабските съседи на Ирак и като фактор на нестабилност в региона.
Свалянето на Саддам има и морално оправдание – отстраняването на един брутален диктатор и налагането на демократичен политически модел в предимно арабската страна. Американците утвърждават автономията на кюрдските райони и асистират за организирането на сравнително свободни и конкурентни парламентарни избори. Но демокрацията е власт на мнозинството. А в раздирания от религиозни вражди Ирак мнозинство са мюсюлманите шиити. Режимът на Саддам бе управление на сунитското малцинство, но след 2003 г. нещата се обръщат. Много скоро става ясно, че шиитски Иран има много силно влияние сред иракските шиити. Това е недооценено от САЩ през 2003 г. Така американците се оказват в капан – ако се изтеглят от Ирак, страната ще попадне изцяло в орбитата на Техеран, а ако останат, ще бъдат въвлечени в безкрайни сблъсъци с местните шиитски групировки и ще изглеждат като окупатори. Вашингтон се надява да успее да наложи в Багдад едно съюзническо или поне неутрално правителство, което да пази дистанция от Иран. Колкото повече години минават, толкова по-нереалистична обаче изглежда тази цел. Появата на групировката „Ислямска държава“ даде основание на американците да не се изтеглят и дори да засилят своето военно присъствие в Ирак. Днес обаче тя е почти напълно разгромена.
Мнозина теоретици на международните отношения препоръчват на САЩ стратегията на т.нар. офшорно балансиране, която предполага американците да не се ангажират с дълготрайно военно присъствие в нито един опасен район на света, а да разчитат на местни съюзници и само в краен случай да нанасят бързи прецизни удари по конкретна цел. Тази стратегия е лесна за формулиране, но трудна за изпълнение.
За Иран просто не може да се намери достатъчно силен и мотивиран балансьор в Близкия изток. Убитият през миналата седмица генерал Касем Сулеймани шеташе безпрепятствено между Сирия, Ливан и Ирак и координираше и мобилизираше местните проирански въоръжени групировки с оръжие, пари и насърчение. Гражданската война в Сирия и битката срещу сунитската групировка „Ислямска държава“ засилиха още повече иранското влияние в района между река Ефрат и Средиземно море. Саудитска Арабия е сравнително слаба и не може да проектира мощ извън Арабския полуостров, а Турция е голямото разочарование за американците и те не биха желали да я видят в ролята на регионална суперсила, пък и Анкара не иска тотална конфронтация с Иран. Израел е сравнително малка държава с огромна военна мощ, но по обясними причини не може да присъства на терена в Ирак или Сирия – арабите биха посрещнали на нож появата на евреи на тяхна земя.
Засега американците няма да се изтеглят напълно от Ирак, независимо че парламентът в Багдад взе решение в този дух (впрочем, без да има кворум). Но вероятно ще намалят военното си присъствие, за да не дразнят местното население. САЩ и без това имат достатъчно военни бази в региона. Дронът, който взриви колата на генерал Сулеймани, е долетял не от иракска територия, а от база в Катар.
След жестокия удар, който понесе, Иран също е в трудна позиция. От една страна, трябва да отвърне по някакъв начин на американците, за да не загуби респекта на безбройните държавни и недържавни военно-политически играчи в региона, а от друга – трябва да бъде много предпазлив, защото военното превъзходство на САЩ е все така смазващо, а Тръмп става все по-непредвидим. Истинска голяма война обаче едва ли ще има, тъй като силите са твърде неравностойни.
