Радослав СИМЕОНОВ
Герой от Балканската война погребва български войници на Добруджанския фронт през 1916 г.
Избухването на световния конфликт през лятото на 1914 г. предоставя реални шансове пред България да постигне своето национално обединение. Ако с освобождаването на Македония през есента на 1915 г. е завършен неговият първи етап, то през 1916 г.
удря часът и за освобождението
на Добруджа
– люлката на българската държавност. Мотивацията на българските войски е изключително висока. Те посрещат с огромен ентусиазъм и въодушевление утрото на 2 септември 1916 г., когато по протежение на цялата 200-километрова граница с Румъния започва неудържимото настъпление на Трета българска армия. Още в първия ден на войната конната дивизия освобождава гр. Куртбунар (дн. Тервел), а на 3 септември 1916 г. нанася тежък разгром на румънците край селата Кочмар и Карапелит. Рано сутринта на 5 септември 1916 г. започват тридневните кръвопролитни боеве за отбраната на Добрич, останали във военната ни история под името „Добричка епопея“.
Докато бранителите на Добрич отблъскват яростните вражески атаки, конната дивизия получава задача от командването да подсигури фланга на атакуващите Тутраканската крепост войски, както и да установи контакт с останалите части от армията на Добруджанския фронт. Изпратените от генерал Колев разузнавателни разезди донасят, че от север приближава руска кавалерийска дивизия, сблъсъкът с която е неизбежен. От заловени пленници се разбира, че това са полкове от елитната Трета кавалерийска дивизия на генерал Леонтович.
На 5 септември един от тези разузнавателни разезди попада в засада край добричкото село Голямо Чамурлий (дн. 
Смолница). Няколко кавалеристи от 6-и конен полк се сблъскват с цял руски разузнавателен взвод. Командирът на разезда, поручик Кръстев нарежда на своите конници да се разпръснат, за да могат да се измъкнат. Но при започналото преследване конят му е ранен и той започва да изостава. При тази ситуация поручикът слиза от коня и застава хладнокръвно с револвер и сабя в ръка срещу препускащите към него руснаци. Виждайки безизходното положение, в което е изпаднал командирът му, ефрейтор Запрян Ангов Ганев от с. Драгойново, Първомайско, не се поколебава какво да направи. Той обръща назад своя кон и в кариер се хвърля сам срещу казаците. Врязвайки се самопожертвователно в техните редици, той започва да сече със сабя, докато не намира гибелта си, промушен от няколко руски пики. Така кавалеристът спасява живота на своя командир. Геройската му смърт намира признание години по-късно. През 1938 г. ефрейтор Запрян Ангов (1892–1916) е обявен за герой на 6-и конен полк за времето от войните за национално обединение.
Този епизод се разиграва недалеч от къщата на Александър Друмев Сивков (1871–1961). След краткото военно стълкновение той прибира трупа на Запрян Ангов и го погребва по християнски обичай в селското гробище. В това негово действие нямаше да има нищо необичайно, ако не бяха последвалите събития. Два дни по-късно, на 7 септември 1916 г., най-критичният ден от боевете край Добрич, генерал Колев повежда своите конни полкове към града. Заедно с кавалеристите към Добрич смело настъпват и две пехотни дружини от 16-и Ловчански полк. Съкрушителният удар на генерал Колев решава окончателно изхода на битката край града. Добрич е спасен, но в полето край Смолница остават да лежат труповете на 13 български войници от 16-и полк. Александър Друмев с риск за живота си не само успява да ги погребе, но и да потърси контакт с техните родственици в страната от Ботевградско и Ловешко, за да ги уведоми за героичната им гибел. След приключване на сраженията родолюбивият добруджанец издига скромен надгробен паметник с надпис и кръст над гроба на българските войници. Но както е известно, според решенията на Ньойския мирен договор Южна Добруджа отново е предоставена на Румъния от държавите победителки. Завърнали се обратно, румънските власти са особено безпощадни към българското население и една значителна част от него предпочита да емигрира. Но Александър Друмев остава в Смолница и се оказва
един от стожерите
на българщината
По негова инициатива съселяните му събират средства за изграждане на училище, а самият той се изявява като църковен и училищен настоятел. Бившият ветеран от Балканската война, забил българското знаме на „Султан Селим джамия“ в Одрин, често пъти се налага да изнася литургии в пригодената за църква селска къща, да кръщава деца, да венчава младоженци и опява мъртъвци. След повторното идване на румънските власти бай Сандьо, както го наричат съселяните му, е бил принуден от тях да събори паметника, който сам е издигнал върху гроба на българските войници. Но когато през 1932 г. умира един от неговите синове – Петър Александров, бай Сандьо, погребвайки го, отново поставя надгробния паметник с кръст, като собственоръчно изписва имената на всички български войници, загинали през 1916 г. край с. Смолница така, както и името на своя син. Този паметник в продължение на няколко десетилетия остава забравен, буренясал и обраснал с храсти и дървета, докато през 2006 г. добричките краеведи Иван Петров и Атанас Пеев отново го изнамират и почистват. И може би историята с подвига на бай Сандьо щеше да бъде изтрита от дистанцията на времето, ако не беше идеята на жителите на с. Драгойново да издигнат паметник на загиналите във войните за национално обединение свои съселяни. Сред тях е и ефрейтор Запрян Ангов, загинал на Добруджанския фронт по време на Първата световна война. Инициативният комитет за изграждане на паметника в Драгойново решава, че в основите на паметника трябва да бъде положена
пръст от местата, където са загинали драгойновци
Като член на Инициативния комитет тази задача получава заместник-министърът на отбраната генерал Атанас Запрянов. През ноември м. г. по време на посещението му в Република Северна Македония във връзка с отбелязването на Архангелова задушница бе взета ритуално пръст от Завоя на река Черна, където намират смъртта си мнозина жители на Драгойново. През януари т. г. по време на своя работна визита в района генерал Запрянов посещава с. Смолница, откъдето също е взета шепа пръст от гроба и лобното място на героя на 6-и конен полк. Така, макар и век по-късно, признателните потомци оказаха почит към подвига на двама велики българи – ефрейтор Запрян Ангов и Александър Друмев Сивков.
